Пол Дохърти: Сянката на греха

Торкъл се чувстваше потиснат от тишината, както и от собствените си страхове. Прошепнатото от отец Гримстоун в изповедалнята излезе истина: грехът се връща, за да те преследва. А беше време, когато той и останалите отпиваха големи глътки от ейла в „Златното руно“. Празнуваха в приготвените специално за съдебните заседатели помещения — преди те да преминат важно по калдъръма и да влязат в сградата на общината. Лятото беше в разгара си, слънцето бе силно и жарко, тревата бе висока и зелена, а реколтата обещаваше да е богата и изобилна! Спомените оживиха Торкъл и той реши — ще иде вкъщи да хапне малко хляб и месо, колкото да утоли глада си, а после ще слезе към „Златното руно“. Искаше му се да е сред хора, сред веселие и смях, близо до пращящия огън, сред успокоителното присъствие на приятелите си.

Торкъл се отправи към единия край на постройката и старателно залости портата. Погледна към сламения покрив. Добре беше направен и нямаше да протече. Утре щеше да приключи с работата. Но нещо го накара да се извърне и да спре. Единият от фенерите, окачен на другата порта, беше угаснал. Торкъл усети, че гърлото му пресъхна. От тъмнината изплува някаква фигура, наметната с плащ и с качулка на главата. Криеше нещо… Млатилото? Торкъл извади ножа си.

— Кой е? Кой си ти?

— Онзи, който отделя житото от плявата.

Торкъл беше сигурен, че познава приглушения глас.

— Какво искаш? — той предпазливо се приближи.

— Справедливост!

— Справедливост! — гласът на Торкъл стана писклив.

Той замръзна на място. Фигурата бързо закрачи към него. Торкъл стоеше объркан. Опита се да се измъкне, но онзи беше по-бърз. Замахна назад с млатилото, а сетне стовари с ужасна сила дебелия му край върху главата на Торкъл. Тялото му се извъртя и падна на земята. Болката беше непоносима. Торкъл усети топлината на стичащата се кръв. Вдигна очи и в пулсиращата от неистов ужас мъгла прозря, че прътът за вършеене отново и отново се издига и стоварва върху му.

Главата на Торкъл се размаза и мозъкът му се превърна в пихтия.

Някога, в едно друго време, Елизабет, дъщерята на коларя, се боеше от таласъми, духове и всевъзможни други страховити тъмни сили, които се спотайват в мрака. Но сега реши да изхвърли от главата си всичките тези бабини деветини, защото беше наясно, че родителите си служат с тях само за да плашат децата си и да не ги пускат да бродят из безлюдните поляни и по самотните пътеки. Елизабет беше влюбена, поне така й се струваше. Беше ходила до Мелфорд, под предлог да похарчи парите, които бе получила за рождения си ден, а за истинската причина беше по-добре и да не мисли. Нали старицата Крауфорд казваше, че вятърът може да улови мислите й и да ги отвее към бащината й работилница или към майка й, вечно заета с нещо в кухнята.

Елизабет се поспря в края на пътеката и погледна назад. Пазарът беше все така пълен с хора. Адела взе да я подпитва, но нали такава беше играта — никога не казваш на хората по какви тайни работи си тръгнал. Ако си има обожател, защо трябва да го споделя с такива като Адела? Тя веднага щеше да изтърчи до „Златното руно“, за да го разтръби на всички. А и нямаше да пусне Елизабет, докато не научи защо, как, кога и с кого. Елизабет се засмя, отметна назад дългата си коса, приглади полите по бедрата си. Как да разкрие тайната си на Адела? Тя само щеше да й се изсмее. Усмивката на Елизабет полека се стопи. Наистина, нямаше никакво намерение да разказва цялата история: какво й предадоха, чрез кого и, най-важното, от кого беше съобщението — така само щеше да предизвика още въпроси.

Елизабет се обърна и се затича. Прокрадваше се като котка сред тъмните сенки. Знаеше кои пътеки да избере, за да не срещне никого или пък да не я видят случайно. Не й се щеше да я разпитват, когато се прибере вкъщи. Израснала беше в Мелфорд и познаваше всяка педя от него. Мина покрай църквата, после покрай църковното гробище, където зърна мастър Бъргес да копае гроб. Затича се. Той май не я видя — интересуваше го само отец Гримстоун и мрачната църква. Елизабет се поспря за малко, колкото да си поеме дъх. При вида на островърхата църква и надгробните камъни в двора й, сякаш нещо я смути, връхлетя я споменът за бедната Джоана, убита така жестоко близо до Бракъм Миър. Джоана беше много жизнерадостна, често се скиташе из полето да бере цветя — поне така казваше. Е, сега с Елизабет бе различно — поне двама души знаеха къде отива — онзи, който бе изпратил съобщението и неговият приносител.