Пол Дохърти - Сянката на греха

— Вярно ли е? — извика Риптън. — Мастър Бъргес е арестуван? Той и сър Луис Тресилиън?

— Да — отвърна Корбет. — Но трябва да набавя нови доказателства — той повиши глас и мърморенето сред тълпата спря. — Трябва да бъдат разкопани някои гробове — замълча, за да стихнат надигналите се възклицания. — Ще открием ужасна тайна — продължи той, — моля ви да ми имате вяра.

Корбет поведе неколцина мъже към гробището. Вече беше направил справка кога Фъръл е бил видян за последен път и сравни с датите в регистъра. Разкопаха един от гробовете и отместиха прогнилия ковчег. Не откриха нищо. При втория гроб обаче стоящият вътре в трапа Риптън каза, че има нещо под краката му.

— Не е твърда земя — извика той.

След известни усилия внимателно изровиха и положиха на мократа трева едно ужасяващо на вид разложено тяло. Плътта беше изгнила, бяха останали само няколко кичура коса по черепа. Корбет сложи ръкавиците си, обърна главата и посочи пукнатината в задната част на черепната кост.

— Фъръл е, да — измърмори Риптън. — Бог да го прости! Познах колана и ботушите му.

Чу се женски писък и Соръл, с развята коса, като обезумяла притича през гробището. Погледна към трупа и, ако Корбет не беше я уловил, щеше да падне в несвяст на земята. Остави я да коленичи, хлипаща, скрила лице в ръцете си, и отиде към другите гробове.

Денят напредваше. Имаше гробове, в които нищо не намираха, но твърде често се натъкваха и изкопаваха незаписани в регистъра тела, повечето вече бяха само страшни за гледане скелети.

— Какво е всичко това? — попита Риптън.

— Бъргес ги е убивал — отвърна Корбет — и е заравял труповете нощем. Копаел е гробове или рано сутрин, или късно вечер. Жертвата му е била заравяна преди съответното погребение. Това са всички доказателства, от които се нуждая.

Събираха се все повече хора. Новината беше заляла вече целия град и Корбет се разтревожи. Опасни настроения обхващаха хората и те можеха да изригнат всеки момент. Пръчки и камъни полетяха към стената на гробището, при покритата порта на входа се трупаха групички с войнствени възгласи. Ранулф провери оръжието, затъкнато в колана му, същото направи и Чансън. Корбет се запъти към покритата порта и се изправи пред тълпата.

— Ще има ли правосъдие? — извикаха срещу него.

Корбет позна онзи гражданин, който го беше отегчавал с безкрайните си приказки миналата вечер в общината. Писарят извади кралската заповед и я показа на насъбралите се, така че всички да видят печата й.

— Аз съм кралски пратеник! — извика той. — Овластен съм да разглеждам съдебни случаи и да произнасям присъди! Това и ще направя!

— Ами съдебни заседатели? — попита гражданинът.

— Няма нужда от съдебни заседатели — рязко му отговори Корбет. — Бъргес нападна кралски служител, приносител на кралска заповед. Това е измяна! Въпреки това — снижи глас той — ще е по-добре, ако Бъргес си признае!

Доведоха затворника. Той видя тълпата и се стъписа от заплашителните й викове. Корбет нареди да го отведат под едно тисово дърво, сетне донесоха останките на Фъръл и на останалите трупове, събрани в парчета кожа. Бъргес се втренчи в тези злокобни купчинки изгнила човешка плът, после бавно отмести поглед.

— Ще направиш ли признание? — попита Корбет.

Бъргес шумно си пое въздух.

— Какво мога да кажа? — измърмори той и лукаво се усмихна на Корбет: — Наистина, призраците ме издадоха! Мъртвите ме предадоха.

— Мъртвите искат живота ти — грубо му отвърна Корбет. — Двамата с отец Гримстоун трябва да си получите заслуженото.

— Така ли мислиш? — попита Бъргес.

— Той е твой съучастник — настоя Корбет.

— Не, не е. Просто е един малодушен човек.

— Това признание ли е?

— Не е, мастър писарю. Ако искаш признание, ще го получиш, но след като говоря с отец Гримстоун.

Корбет прие с кимване. Ранулф и Чансън заведоха завързания затворник в къщата на свещеника. Корбет се върна в църквата, седна и заразглежда дърворезбите по олтара. Опита да се моли, но осъзна, че е уморен, обзет от внезапна слабост. Отпусна се в основата на една от колоните и изнурено опря гръб в хладния камък. Беше му призляло от всички тези трупове, от лицето на Бъргес, от нечовешката жестокост, с която беше извършвал убийствата си. Искаше му се да е далеч от Мелфорд.

Трябва да беше минал вече час, когато Ранулф и Чансън доведоха обратно Бъргес в църквата. Затворникът беше като в унес.

— Гримстоун е развалина — измърмори Ранулф. — Седи там и дърдори като дете. До час ще е мъртво пиян.