Пол Дохърти - Призракът на тресавището

— Обръщай се към мен! — обади се меко Корбет. Мъжът се обърна към него, все още коленичил.

— Ти ли си Осуалд, кухненския прислужник? Мъжът премига с възпалените си очи и кимна, очевидно изгубил ума и дума от страх.

— Няма за какво да се тревожиш! — увери го Корбет. — Кой ти каза, че съветът се събира?

— Хамоу. Слезе долу в кухнята. Аз подредих обичайния поднос с хляб и сирене, чаши и кана пиво. Покрих каната с кърпа и ги оставих. После пратих горе едно от кухненските момчета, то е от селото. Момчето се върна и съобщи, че събранието е започнало, тогава донесох подноса.

— И никой ли не те спря по пътя ти? Брат Осуалд поклати отрицателно глава.

— Отец приорът и останалите току-що се бяха събрали. Събранието всъщност още не беше започнало. Аз оставих подноса на масата и веднага излязох.

— Приоре — попита заповеднически Корбет, — някой приближавал ли е до масата, докато разговаряхте?

— Не, докато аз не станах — отговори брат Дънстън.

— В такъв случай — обърна се Корбет към Осуалд, — докато подносът е бил още в кухнята, кой е влизал там?

Послушникът отчаяно разпери ръце:

— Сър, как бих могъл да знам?

— Опитай се да помислиш! — подкани го Корбет. — Огледай тази стая. Внимателно се взри във всяко лице поотделно!

Все още на колене, Осуалд неспокойно се размърда.

— Имаше някои външни хора — каза той. — Така де, посетители. Кръчмарят Талбът от „Горският фенер“ и онази кокетка, неговата щерка. Как й беше името?

— Бланш! — помогна приорът Кътбърт. — Te често идват тук да купуват провизии. Талбът е добър клиент.

— Така е! — каза сухо Осуалд. — Обаче тя има нагли очи и твърде много хихика.

— Te доближиха ли масата? — попита Корбет.

— Не мога да ви кажа. Но защо ще правят такова нещо? — Сега очите на Осуалд шареха из стаята. — Братя идваха и излизаха, донесоха наръч дърва за печката, но от съвета никой не е влизал. — Осуалд навлажни устните си. — Въпреки, че идва този!

Той се обърна и посочи архидякон Ейдриън.

— В името Божие! — измуча Уолъсби. — Бях гладен, пийваше ми се бира, търсех нещо за ядене. Канех се да отпътувам!

— Но не сте! — засмя се Корбет.

— Да, той влезе! — изправи се Осуалд, пръстите му трепереха. — Поиска това, поиска онова. Размени няколко думи с кръчмаря Талбът, попита го дали може да отседне в хана през нощта на път обратно за Лондон.

Архидякон Ейдриън само махна с ръка. Корбет можеше да разбере, че е бесен.

— Няма да се унижа да отговарям на това. Аз съм духовник, сър Хю, високопоставен служител на църквата. Бях тук единствено по настояване на абат Стивън и на доминиканския орден.

— Така ли? — попита Корбет. — Наистина ли е така? — Обърна се и допълни: — Брат Осуалд, можеш да си вървиш.

Ранулф изведе прислужника и затвори вратата. Облегна се на нея със скръстени ръце и отметната глава, наблюдавайки изпод тежките си клепачи събралите се първенци. Ранулф следеше Корбет като котка: понякога прекалено сериозният му господар го вбесяваше с необщителността си и със заобиколните си речи. Ранулф никога не беше срещал по-затворен човек. Корбет му беше по-близък от брат, но през годините той бе научил много малко за този загадъчен кралски служител. Единствената страст, която не криеше, бе любовта към красивата му жена Мейв. Ранулф се засмя в себе си. Лейди Мейв с нейните проницателни сини очи винаги плашеше Ранулф. Тя сякаш проникваше право в душата му и четеше неговите мисли, неговите най-скрити желания. О, да, единствената страст на Корбет бяха лейди Мейв, децата му и законът. Винаги законът! Веднъж Корбет му каза, че е виждал разбойнически набези в Уелс, как било унищожено едно цяло селце: изкормени от стомаха до врата жени; висящи от дърветата мъже; заклани деца. Никога не могъл да забрави тази гледка и научил един горчив урок.

— Ако законът изчезне — казваше Корбет, — ние ще се превърнем в животни, които се разкъсват едно друго в мрака.

Корбет обичаше краля, но чувството му към него беше примесено със скептицизъм и враждебност. Тъкмо тук беше разликата между тях. В очите на Ранулф законът беше онова, което кралят искаше. Ранулф си спомни Тавърнър и как мошеникът беше описал младежките му години. Ранулф-ат-Нюгейт бе решен на едно: той никога нямаше да се върне към тях. Корбет му беше приятел и спътник, но беше също и негов господар и наставник. Ранулф изучаваше Корбет по същия начин, по който ловджийското куче изучава плячката си. Погледна крадешком към Корбет, който седеше облакътен на масата, подпрял брадичката си с ръце: любим негов номер, да седи мълчаливо и да изнервя виновника.