Пол Дохърти - Призракът на тресавището

Корбет стана, взе свещта, постави я в свещника и продължи пътя си. Спря за малко пред гроба на абат Стивън и прошепна набързо молитва. Другата част на църквата също беше украсена със стенописи. Повечето бяха много стари, но имаше и един, рисуван наскоро. На него се виждаше как сатаната изкушава Христос, как Го отвежда на висока планина и му показва цялата слава и блясък на света. Корбет не бе сигурен дали този образ беше само на Христос или на Човека изобщо. Зад планината художникът беше нарисувал градове и замъци с извисяващи се кули и могъщи стени. Кервани, претоварени със стока, влизаха през портите. Вдясно се виждаше идиличен пейзаж. Корбет разпозна отново абатството „Сейнт Мартин’с“. Дали абат Стивън не бе станал монах за това, запита се Корбет. За да избяга от славата на света? Корбет седна на една скамейка и протегна крака. Бе изпратил Ранулф и Чансън в кръчмата „Горският фенер“. Такива места винаги бяха източник на сплетни. Може би там щяха да научат нещо ново за абатството и неговото братство. Корбет беше съвсем объркан след последната си среща със съвета. Отначало приорът не беше много словоохотлив, но принуден от Елфрик и останалите, бе признал наличието на някои нередности в живота на братството. Кой се беше ровил в надгробната могила? Абат Стивън? Или приорът Кътбърт? А може би Тавърнър? И какво беше това допълнение към завещанието? Лейди Маргарет съвсем нямаше да се зарадва, когато разбереше за него! Но Корбет беше особено удивен от разказа на Гилдас за онази жена, която монахът беше съгледал за миг през нощта, докато се разхождал из абатството. Била преоблечена като монах, с расо и качулка. Но коя беше тя все пак? Някое момиче от съседните села? Или лейди Маргарет Харкорт? Корбет беше решил, че докато спътниците му ги няма, ще разгледа обстойно тази Божия обител. Ще се опита да разбере душата й, да се запознае с всички галерии и ходници, странични врати и входове. Сега моментът бе подходящ, защото абатството беше опустяло. Приорът Кътбърт беше свикал събрание, на което трябваше да присъства цялата общност, за да предупреди и да посъветва братята. Корбет усети, че клепачите му натежават. Ранулф често го питаше как се чувства, когато обмисля такива мистерии, и дали е само озадачен, както при главоблъсканиците, които им задаваха в Оксфорд?

— Имаш предвид като математик ли? — отвръщаше Корбет. — Или като магистър по логика, който се опитва да разреши някакъв проблем?

Корбет си пое дълбоко дъх. Не, не беше така. Вярно, никога не се беше срещал с абат Стивън. Приорът Кътбърт и неговото братство му бяха чужди. Той за пръв път посещаваше „Сейнт Мартин’с-ин-дъ-марш“. И въпреки това, Корбет имаше чувството, че се е превърнал в част от абатството, а абатството е станало част от него. Спомни си отговора, който бе дал на Ранулф.

— Вече не съм в Оксфорд — бе казал той. — Аналогията не е нито подходяща, нито приемлива от гледна точка на логиката. Преследва ме страх, Ранулф, страхът, който споделя и лейди Мейв, че някой ден, в разгара на някоя кървава интрига, ще получа смъртния удар. Не, Ранулф, ние не сме учени, нито магистри по логика. Приличаме по-скоро на рицари по време на турнир — въпреки, че това не е приятелски двубой на полето по време на Майския празник 14 14 Един от традиционните английски празници, който се отбелязва в първата неделя на месеца с танци и състезания около Майското дърво и завършва с избирането на Майска кралица. — (Бел. прев.) .

Да, ние сме въоръжени с меч и щит, но очите ни са превързани. Намираме се в изпълнена със сенки стая и преди да излезем оттук, ще трябва да заловим и убием синовете и дъщерите на Каина.

Сега Корбет се засмя при мисълта за драматичния начин, по който бе говорил, но това бе истина. „Сейнт Мартин’с-ин-дъ-марш“ беше като тъмната стая в неговото описание. Само Господ знаеше на какви убийци дава подслон. Корбет отвори очи и се загледа надолу. Дори светостта на едно такова място, Божия обител, Небесни двери, вече не можеше да те защити от някоя летяща стрела или от внезапния, коварен удар на кама или меч. Корбет внимателно се ослуша, но не чу нищо, освен вятъра, който блъскаше открехната врата, и писукането и трополенето на мишки. Той въздъхна, стана и излезе на двора.

Корбет продължи да търси през билковата градина и дворовете, по портиците, през малкия вътрешен двор на манастира, около лечебницата и трапезарията. Мина край сградата на съвета. Вратите бяха затворени, а прозорците — осветени. Корбет чу гълчава. През цялото време държеше ръка върху камата си. Пред него се простираше смълчаното абатство. Режещият, студен вятър навяваше остри бръски сняг. Корбет се питаше дали утре всичко няма да бъде покрито с бял килим. Това ще направи нещата по-трудни за убиеца, размишляваше той, но ще затрудни и нас. Накрая се почувства задоволен. Сега носеше в съзнанието си плана на абатството. Беше разбрал и колко богато и могъщо е то. Можеше да разбере защо приорът Кътбърт нямаше търпение за построи нова странноприемница. Той тръгна към защитната стена и спря за миг пред портата на Юда. Тъкмо тогава камбаната заби — знак, че събранието е свършило. Корбет отвори вратата и излезе отвън. Пред него се ширеше кръгът на Кървавата ливада, а дъбовите дървета от двете й страни се виеха надолу към Соколовия ручей. Падаше мъгла, но през дърветата Корбет можеше бегло да види работниците в полята; чуваше колелата на някоя каруца, изплющяването на камшик и острото дишане на воловете, които разораваха земята. Корбет извади камата и клекна. Заби я дълбоко, вдигна малкия чим и разтърка твърдата като камък земя между пръстите си.