Пол Дохърти - Призракът на тресавището

— Един Бог знае! — прошепна той. — В лечебницата имам много прахове. В нашата градинка за билки има беладона, буника, напръстник, дози от които…

— Могат да убият… — завърши изречението вместо него приорът.

Брат Дънстън се строполи в креслото си, скри лице в ръцете си и започна да ридае. Приорът въздъхна.

— Трябва да уведомим сър Хю.

Корбет бе в стаята на Тавърнър заедно с Ранулф. Чансън пазеше отвън.

— Кой според вас е убил нашия измамник? — попита Ранулф.

— Не знам! — Корбет продължи да се рови из вещите на Тавърнър. — Но ако се съди по трупа, не е бил нужен майстор стрелец. Помисли само, за толкова близък изстрел не се изисква голямо умение. — Той престана да оглежда предметите. — Едно обаче ми липсва. Няма я дамгата върху челото. Питам се дали това е, защото убиецът е трябвало да действа бързо или защото не е възприемал Тавърнър по същия начин като Гилдас?

— Или пък има двама убийци?

— Много добре, секретарю на Зеления восъчен печат! Бог знае какво става тук. Смъртта на Тавърнър може и да не е свързана с тази на другите.

— Но защо да го убиват? — настойчиво попита Ранулф. — Той беше просто един мошеник!

— Мисля, че е бил повече от това — пое си дъх Корбет. — Знаеш ли, Ранулф, когато го разпитвах, за миг ми се стори, че чувам нещо отвън. Предположих, че Чансън се връща с книгите, но нали го срещнахме по-късно с Пердитус.

— Тогава какво търсим?

— Не съм сигурен, Ранулф-ат-Нюгейт. Ти познаваше мъртвия по-добре от мен. Мисля, че той не ни каза цялата истина.

— Той открай време си беше скаран с истината.

— Точно така! — съгласи се Корбет. — На мен ми беше трудно да повярвам, че Тавърнър просто се е появил в „Сейнт Мартин’с“ с тази налудничава история. Вярно, като всеки скитащ се моряк той сигурно си е търсил спокойно пристанище, за да пусне котва, но, Ранулф, постави се на негово място. Ако ти се беше озовал в това величествено, богато абатство, какво щеше да направиш?

Ранулф се обърна, както беше приведен:

— Щях да оглеждам, да изчаквам и да наблюдавам.

— Тавърнър е направил същото. — Корбет отвори една протрита кожена торба и започна да рови в нея. — Вероятно е искал да има някаква сигурност, просто в случай, че номерата му не минат. Досега не съм срещал разбойник, който да не си е приготвил скрита миша дупка, ако делата му тръгнат наопаки.

— В абатството държат ли лъкове и стрели?

— Вероятно повече, отколкото в който и да е замък. Монасите ходят на лов и трябва да могат да се защитават. Когато влязохме в складовете, съзрях кошници, пълни със стрели, както и наръчи пръчки за стрели.

— А умението да ги ползват?

— Повечето мъже могат да стрелят с лък — отвърна Корбет разсеяно. — Много от тези монаси са бивши воини. Мога да се обзаложа, че някои са били на кралска служба. Били са обучавани да воюват. Наистина съм озадачен от смъртта на Тавърнър. Неговият убиец е искал да го премахне колкото е възможно по-бързо. Питам се — защо ли? Ранулф наблюдаваше как Корбет вдигна един от ботушите на Тавърнър и започна да тършува вътре.

— Нали не мислиш…

— Да, мисля. — Корбет вмъкна ръката си по-надълбоко. — Помниш ли, когато Тавърнър се канеше да ни поведе към избите? Когато каза, че иска да смени сандалите си?

— Помня.

— Мисля, че е възнамерявал да скрие някакви документи: Тавърнър знаеше, че аз ще се върна. А, ето!

Корбет измъкна малка кама, превързана с червен шнур, както и тънък, износен кожен калъф, изтъркан и покрит с тъмни следи от плесен.

— Така си и мислех.

Корбет свърши с претърсването, отиде и седна на едно столче с гръб към прозореца, за да може да се възползва от светлината.

— Ха!

— Какво е това?

— Разрешителни, пълномощни, позволителни; някои стари, някои нови, някои оригинални, някои вероятно подправени.

— Защо не бяхме по-настоятелни с Тавърнър? — промърмори Ранулф. — Защо не ме остави да го хвана за врата и да го пораздрусам?

— Тавърнър ни каза достатъчно за един ден. Като всеки мошеник, той щеше да изчака да види докъде му е минал номерът, да разбере какви договорености би могъл да постигне, какво би могъл да спотаи. Както знаеш, хора като Тавърнър не бъбрят като свраки!

Корбет се канеше да продължи, когато чу шум от тичащи стъпки; отвън се дочу говор и Чансън нахлу в стаята.

— Господарю, викат ви в помещението, което тук наричат Звездна палата — един от монасите е мъртъв!

Корбет грабна ръкописите, които бе намерил в стаята на Тавърнър, и ги напъха в кожения си елек. Послушникът отвън бе извънредно възбуден и затича отпред, като подвикна през рамо да го последват колкото е възможно по-бързо. Когато стигнаха Звездната палата, трупът на Хамоу вече бе положен на пода. Някой беше донесъл одеяло и го бе метнал върху него. Без да обръща внимание на приора и другите, Корбет прекоси помещението и дръпна одеялото. Един поглед беше достатъчен. Оцъклените очи на Хамоу, зяпналата му уста и обложеният, подпухнал език, странната бледност и сгърчените мускули на лицето сочеха, че е бил отровен.