Пол Дохърти - Сянка над короната

И той разказа на приора преживяното в гората Етрик, когато беше в селото на пиктите. Приорът го изслуша замислено.

— Съществуват — поде той, — някои растения, които, когато се окосят, изсушат, и обработят по определен начин, са в състояние да замайват човешкото съзнание и да събуждат призраци в душите на хората. Да вземем например растението, познато под името напръстник, което има пурпурни цветове, или пък старото биле, и най-вече цветето на Хеката, богинята на нощта, чемериката. Понякога дори дъвкането на дафинови листа има подобно въздействие. Те възбуждат мисълта и могат да събудят забравени спомени — той изгледа замислено Корбет. Умните му, уморени очи наблюдаваха внимателно лицето на писаря. — Но ти спомена нещо за отрови, Хю — каза той спокойно, — а всяко от растенията, които споменах, може в определена доза да убие човек, да отнеме живота му за миг — колкото е достатъчно, за да духнеш свещ.

Тогава Корбет описа подробно това, което бе видял. Приорът задаваше въпроси, а писарят отговаряше, стремейки се да бъде възможно най-точен в описанията си. Приорът помълча, помисли и предложи своето обяснение. По устните на Корбет бавно плъзна усмивка.

Последното камъче бе поставено на място. В съзнанието му изплува съвсем ясно лицето на човека, убил Ерсилдун, Ситън, младежа от собствената му свита и лодкаря Саймън Тагарт. Но този човек беше преди всичко кралеубиец — той бе посегнал на живота на Божия помазаник, крал Александър III. Корбет помоли приора за една последна услуга, монахът прие и излезе безшумно от стаята му.

На зазоряване Корбет бе на крак, за да присъства на първата утринна литургия. Коленичил, той наблюдаваше как свещеникът изнесе тялото и кръвта Христови — издигнал високо блюдото с причастния хляб и чашата с вино, той умоляваше Агнеца да отнеме греховете на света. Писарят прие Светото причастие, молейки се то да му даде сила да се пребори със злото, срещу което щеше да се изправи през този ден. След края на службата, той изпрати на юг последния останал вестоносец с устно известие и заповед то да не бъде предавано никому, освен лично на лорд-канцлера на Англия, Робърт Бърнел, епископ на Бат и Уелс. Корбет беше убеден, че лорд-канцлерът трябва да се намира в абатството Тайнмаут. Ако още не бе пристигнал, пратеникът трябваше да остане в абатството и да го чака там. После писарят даде някои напътствия на приора и на въоръжените стражи на Селкърк, които пазеха пред портите на Холируд, и се върна в килията си.

Точно преди обяд чу гласове в коридора и тропот на ботуши по каменните плочи. После на вратата се почука и в килията му влезе Бенстийд, дружелюбно усмихнат. Той потупа Корбет по рамото и се озърна в мрачната килия.

— Е — поде Бенстийд, след като се разположи удобно, — какво има? Разбрах, че си искал да говориш с мен.

Корбет кимна.

— Вече знам кой е убил крал Александър III, знам и как е извършено убийството, но не мога да разбера защо е сторено.

За първи път, откакто се бяха запознали, писарят видя искрено стъписване и уплаха по лицето на Бенстийд. Страните му изгубиха цвят, жизнерадостният блясък на очите му погасна, устата му се разтвори безпомощно.

— И кой е убиецът? — прошепна той едва чуто.

— О, мастър Бенстийд — отвърна Корбет, — ти би трябвало да знаеш най-добре. Защото ти си убиецът на Александър III!

Настана продължително мълчание. Бенстийд сееше неподвижно и се взираше недоумяващо в Корбет.

— Не е възможно ти… — започна той, преглътна и млъкна. После започна отново. — Нямаш никакви доказателства! Просто прехвърляш върху мен вината, вместо да се насочиш към Дьо Краон и неговата банда главорези!

Корбет забеляза, че ръката на Бенстийд се плъзга бавно към камата, която висеше на колана му.

— Мастър Бенстийд! — каза той рязко. — Предлагам ти да държиш ръката си далеч от камата и да не се опитваш да упражняваш насилие, нито пък да викаш с надеждата да призовеш онази злокобна сянка, която те следва навсякъде. Вероятно той споделя твоята вина за поне четири убийства, извършени в Шотландия. Да — продължи писарят, — в много отношения ти си прав. Доказателствата, които имам, не са преки, а дори да можех да те заловя на местопрестъплението, съмнявам се, че шотландски съд ще приеме да те съди. Казвам ти, че всичко ми е известно, защото справедливостта го изисква. В твой интерес е да седиш кротко и да изслушаш спокойно това, което имам да ти кажа. — Корбет стана и закрачи напред-назад из килията, докато говореше. — През 1278 година — започна той, — крал Александър III присъствал на коронацията на нашия върховен господар, крал Едуард Първи. Нашият крал поискал от шотландеца да положи васална клетва като владетел на земи на територията на Англия. Александър веднага приел, но категорично отказал да полага васална клетва като крал на Шотландия, твърдейки с основание, че правото върху престола му е дадено свише, а не от Едуард. През изминалите четиринайсет години нашият повелител си изгради ясна представа за целите на своето управление — страната не е виждала нищо подобно от времето на Римската империя. Той предявява претенции към обширни земи във Франция, успя вече да завоюва Уелс, смаза вътрешната опозиция, крои планове за завладяване на Ирландия, а както е доказал още по време на коронацията си, има подобни намерения и по отношение на Шотландия. Не искам да кажа — продължи бързо Корбет, — че нашият върховен владетел е замесен в убийството на шотландския крал, или че, пази Боже, го е поръчал, но ти, мастър Бенстийд, си негово вярно куче. Ти познаваш най-добре ходовете на мисълта му, тайните му желания и надежди. Много ми напомняш на рицарите, убили Томас Бекет в Кентърбърийската катедрала. Те извършили това по своя воля. Хенри д’Анжу не бил нареждал нищо подобно, но в душата си се надявал смъртта да застигне Бекет. — Корбет помълча, отпи малко вино и продължи. — Предполагам, че Едуард те е пратил в Англия, за да провериш дали има възможност да предяви отново своите претенции. В края на краищата, всички наследници на Александър били мъртви, съпругата му също почивала в гроба вече десет години, а и самият крал не бил в първа младост. Ако Александър напуснел този свят без пряк наследник, това определено би облагодетелствало значително нашия крал. Но Александър разбил надеждите му. Започнал тайни преговори с французите, а на всичкото отгоре усложнил още работите, като встъпил в брак с младата френска принцеса. Това издигнало сериозни спънки пред Едуард. Александър имал млада съпруга. Можел да живее поне още двайсет години и да се сдобие със здрави деца, които да наследят престола. Нещо повече, в жилите на тези деца щяла да тече и френска кръв, и за първи път френската монархия би разполагала с потенциални съюзници, разделени от Англия само с една граница. Предполагам, че Александър наистина е разчитал на по-тесен съюз със Франция, и че това е била темата на дългите му разговори насаме с Дьо Краон. И така, ти си решил да действаш. Всеизвестно било пълното пренебрежение на Александър към опасностите, на които постоянно излагал живота си, слабостта му да препуска из Шотландия независимо от времето и опасния терен. Не би имало нищо удивително, ако кралят загинел при злополука. Толкова повече, че той, след продължително и успешно управление на страната, нямал сериозни врагове. Затова и обикновено го съпровождали не повече от двама оръженосци. Скоро възникнала и подходяща за теб възможност. Оказало се, че принцеса Йоланда отказва да допусне краля в леглото си. По каква причина — аз ще разбера напълно, но тъй или иначе студенината на младата принцеса ти дала идея чудесен план.