Пол Дохърти - Сянка над короната

Корбет предположи, че няма да постигне нищо, ако Дьо Краон продължава да се горещи така; отиде до малкото дървено разпятие, заковано на едната мачта, и постави ръка на него.

— Заклевам се в кръста — каза той сериозно, — че нямам никакво намерение да шпионирам за Едуард Английски. Кълна се също, че всичко, което върша, е известно на епископ Уисхарт и че имам неговата благословия!

Корбет застана отново до французина.

— Мосю Дьо Краон — настоя той, — говоря истината. Съзнавам високия произход на лейди Йоланда, не пропускам и факта, че ти си посредничил за сключването на брака между нея и покойния шотландски крал. Знам обаче също, че този брак, поради нежеланието на лейди Йоланда, е останал неконсумиран!

Френският посланик го зяпна, готов да разиграе ролята на възмутен благородник, но спокойният, нетрепващ поглед на Корбет го накара да замълчи. Той запристъпва на място, наду устни, опита се да прикрие изненадата и смущението си — този английски писар беше умен и опасен. После сви рамене и се усмихна. Каза си наум, че е трябвало да убие този човек, и се закле да поправи грешката си при първи удобен случай. Корбет продължаваше да следи неотклонно изражението му, прецени, че е улучил мишената, и реши да щракне капана.

— Говорил ли си с краля за лейди Йоланда по време на заседанието на съвета, вечерта, преди той да загине?

— Не бих могъл в присъствието на толкова много хора!

— А с кого разговаря негово величество?

— С лорд Брус, с епископ Уисхарт, с оръженосците си Ситън и Ерсилдун, и с Бенстийд — той почти изплю последното име.

— Но е вярно, че си прекарал предния ден с краля?

— Да — призна мрачно Дьо Краон. Дойде време да се затегне примката. Корбет почти трепереше от вълнение.

— Вярно ли е, че през този ден сте обсъждали възможността краля да вземе за жена лейди Маргарет, сестрата на Филип Френски?

Дьо Краон се наежи.

— Прекаляваш, писарю! — възкликна той възмутено. — Това наистина не ти влиза в работата. Говориш за принцеса от кралска кръв. Ти нямаш право… — внезапно той млъкна, взря се в Корбет и се усмихна хладно. — Добър ход, мастър Корбет — измърмори той. — Умно замислено. Бива те, писарю, много си добър — той му обърна гръб и си тръгна, но погледна през рамо и допълни: — Прекалено добър за този свят! Aurevoir!

— Убеден съм, че ще се срещнем отново — измърмори под нос Корбет, но французинът вече не можеше да го чуе. Той крещеше на прислужниците и моряците да се подготвят за вдигане на котва.

Без повече формалности Корбет, Селкърк и четиримата им придружители се върнаха на „Сейнт Андрю“. Френският кораб вдигна котва, греблата се врязаха във вълните и той се плъзна по прилива към открито море.

Върнаха се в Лийт на „Сейнт Андрю“. Обратният път бе също толкова неприятен за Корбет, и той почувства с радост твърда земя под краката си, когато пристанаха. Селкърк бързаше да поемат на път. Прибраха конете си от конюшнята и скоро препускаха по калдъръмените улички на Единбург, към Холируд. Селкърк обеща да държи на разположение охраната, а Корбет, извънредно доволен заради навременната намеса на шотландеца по време на разговора на френския кораб, започна да му благодари.

— Недей да ми благодариш — отвърна мълчаливият шотландец. — Колкото по-бързо привършиш работата си тук, английски писарю, толкова по-скоро ще си тръгнеш, а това ще ме направи много щастлив!

Корбет само кимна и се обърна, за да преведе коня си през портата на абатството, но Селкърк подвикна подир него.

— Все пак, Корбет, за английски писар имаш доста добри качества, а това е голяма похвала от страна на един шотландец!

Корбет се усмихна в отговор и влезе в абатството, обзет от задоволство, задето пътуването бе приключило, и сведенията, с които се бе сдобил, бяха наистина много полезни.

Приорът пристигна забързано в малката му килия — сандалите му шляпаха по каменните плочи на коридора, сивото му расо се вееше около тялото му като корабно платно.

— Полезно ли се оказа това пътуване по море? — осведоми се той. — Съгласи ли се Дьо Краон да ти помогне?

Корбет се усмихна.

— Дьо Краон е нервен и лесно възбудим човек — отвърна той, — и не особено умен. Подлъгах го, но се налагаше да постъпя по този начин. Спомням си една римска мозайка, която видях веднъж. Виждал ли си римски мозайки?

Приорът поклати отрицателно глава.

— Е — продължи Корбет, — тази беше много красива. Женско лице, мургаво и тайнствено, обкръжено от дълга, вълниста черна коса. Майсторът го бе създал от многоцветни камъчета, много от които бяха нападали. В продължение на цял ден се опитвах да ги поставя по местата им, наблюдавайки как това лице, създадено преди стотици години, оживява под пръстите ми. — Той въздъхна. — Но ти не се интересуваш особено от рисуване и скулптура, нали? Вероятно билките, лекарствата и отровите те вълнуват много повече? — Той видя как бледото лице на приора пламва. — Извинявай, отче — усмихна се Корбет, — исках да те поразтърся. Аз приличам на създателя на онази мозайка — камъчетата започват да идват по местата си, затова се нуждая от твоята помощ. Кажи ми, има ли такива билки, с чиято помощ можеш да имаш видения, но същевременно изострят паметта ти?