Пол Дохърти - Шпионинът на краля

— Нищо — отсече тя. — Ралф е верен служител на краля. Мосю дьо Краон дори не посмя да му поиска нещо.

— И защо е проявил такава доброта към вас двамата?

— Не знам — отвърна лейди Елинор, прикривайки страха си зад привидно високомерие. — Ако искаш да разбереш, попитай него.

И без да се церемони, тя се завъртя и бързо се отдалечи.

Корбет я проследи с поглед. Въпросите му бяха продиктувани от чисто предположение, но то се беше оказало вярно. Още едно парченце от мозайката беше заело мястото си. Бавно, но сигурно картината се очертаваше. Дьо Краон беше използвал Уотъртън и лейди Елинор, но за каква цел? И ако е бил толкова загрижен за младите влюбени, защо не й е казал, че писарят е в Тауър? Дьо Краон сигурно знаеше за това. Единствената причина можеше да бъде, че не е искал да я плаши и Корбет напълно разбираше логиката му. Той въздъхна и бавно влезе в двореца. Трябваше да внимава — ако лейди Елинор разкажеше на френския шпионин какво знае Корбет, пратеник или не, едва ли щяха да го оставят да се върне жив в Англия.

Три дни по-късно Корбет беше поканен на среща със съвета на Филип IV в голямата зала на двореца. Много грижи бяха положени, за да се придаде на помещението кралски блясък. Златни тъкани бяха драпирани върху наклонените греди, бели кадифени гоблени с герба на знаменития прародител на краля Луи IX Свети висяха по стените.

На подиума имаше редица столове, всички със сребърни покривки, освен големия трон в средата, който беше покрит с пурпурно кадифе, обшито със злато. Срещу него беше поставено ниско столче и Корбет веднага разбра за кого беше предназначено. Залата беше пълна с различни чиновници, дворцови служители в разноцветни раирани роби — черно-бели, червено-златни, черно-зелени. Рицари в сребристи милански брони бяха обградили залата, извадените им мечове бяха опрени между разкрачените им крака, ръцете им се опираха на украсените със скъпоценни камъни ефеси. Хералдите в галерията над подиума надуха тръбите и остър ясен звук заглуши врявата в залата. Една странична врата се отвори и влязоха двама мъже в бели роби, препасани със златни ремъци, които бавно размахваха кандилници, докато вървяха към двата края на подиума. Залата се изпълни с облаци ароматен тамян. Последваха и хералдите, всеки от които носеше огромно знаме. Корбет гледаше само едно от тях — Орифлам, свещеното знаме на френските крале, което обикновено се пазеше в олтара на кралския параклис в абатството „Сен Дьони“.

Последваха членове на семейството на Филип — синове, братя и братовчеди, блестящо облечени в пурпурно и златно. Настъпи пауза, тишина, после тръбите отново изсвириха ясно и продължително и най-накрая Филип влезе, облечен в златисти одежди. Робата му беше обшита с най-фина агнешка вълна. Чифт златни шпори дрънчаха върху ездитните му ботуши от черна кожа, които нелепо контрастираха с официалното му облекло. Корбет се усмихна. Филип IV беше майстор на протокола и дворцовите церемонии, но дори тук не можеше да скрие колко обича лова. Навярно току-що се беше завърнал от някоя от ловните си хижи в Булонския лес или Венсанските гори.

Филип седна на трона си, семейството и свитата му също заеха местата си. Дьо Краон се появи изневиделица и покани Корбет и неговите придружители към столовете. Ранулф и Хърви седнаха, потиснати и смаяни от великолепните облекла и атмосферата на власт, която витаеше около тях. Корбет бавно зае мястото си, внимателно оправи робата си, без да бърза, преди да изпише на лицето си изражението на опитен дипломат, готов да приема съобщения от името на своя височайш господар.

Погледна към Филип, но лицето на краля беше безизразно като издялано от алабастър, макар Корбет с удоволствие да забеляза, че дьо Краон е раздразнен. Писари забързано се засуетиха край тях, развивайки рула пергаменти и Корбет още веднъж трябваше да изслуша делото за Гаскония — дълъг списък с оплаквания от французите, свързани с херцогството. Беше го чувал и преди и сега го пропускаше покрай ушите си и се съсредоточи едва когато чиновникът млъкна, за да започне нов пасаж. „Autem nunc Franciae Placet“ — „Но за краля на Франция би било удоволствие…“.

Корбет се постара да скрие вълнението си, когато чиновникът започна да чете предложението за мир на Филип. Френският крал беше готов да представи всичките си оплаквания на негово светейшество папа Бонифаций VIII. „А той изпълнява нарежданията на Филип“, помисли си Корбет. Французите щяха да върнат херцогството с надеждата, че Едуард ще се съгласи на брак между Уелския принц и Изабела и че някой ден Гаскония ще бъде управлявана от един от техните наследници. „Значи“, мислеше си Корбет, „се оказах прав“. Филип не можеше да окупира провинцията завинаги, но можеше да си я върне чрез обвързващ арбитраж, гарантиран от папата. По този начин щеше да ограничи дипломатическите ходове на Едуард и същевременно да подсигури единия си внук с английската корона, а другия — с управление над Гаскония.