— Кажи ми — настоя Хю, когато Уотъртън се свлече обратно на мръсното си легло. — Кажи ми истината. Ако си невинен, след няколко часа ще бъдеш свободен, но сега си се оплел здраво като муха в паяжина.
Той млъкна.
— Защо французите бяха благосклонни към теб? Кое беше момичето с дьо Краон, с което се срещна? Пишеш ли си с лорд Морган от Нийт?
Уотъртън си пое дълбоко дъх.
— Баща ми беше бунтовник срещу короната — започна бавно той, — но аз не съм. Майка ми беше французойка, но аз не съм. Богатството си е мое. Верен съм на Едуард Английски и не знам защо дьо Краон беше тъй добре настроен към мен. Аз бях определен да изпращам на лорд Морган кралските писма, но не бих заговорничил с този продажен уелсец повече, отколкото ти!
— Ами младата жена в Париж?
— Това, Корбет, си е моя работа. Единствената ми тайна. За Бога — извика Уотъртън, — ако всеки мъж, който тайно се среща с жена, бъде обвинен, че е предател, всички ще бъдем екзекутирани.
— Кажи ми името й!
— Няма!
Корбет сви рамене, обърна се и почука на вратата.
— Корбет!
Хю се обърна и потръпна от омразата, която прочете в очите на Уотъртън.
— Слушай, Корбет — дрезгаво каза той, — ако ти кажа, няма да ми повярваш. Не и ти. Ти си самотник, праведник с остър ум и без душа. Може да си обичал веднъж, но сега си забравил дори как става това. Защо тогава да ти кажа? Мразя те, мразя студенината и празнотата в теб и дано Сатаната и неговите демони я запълнят!
Корбет се обърна и потропа по-силно на вратата. Искаше да се махне оттук. Бе дошъл да накара Уотъртън да се изправи срещу истината, но не му беше приятно сам да застане срещу нея.
Шест дни по-късно, след спокойно и безбурно пътуване Корбет и френските пратеници стигнаха до Булон. Писарят беше придружаван от вечно мърморещия Ранулф, ядосан, че са го откъснали от насладите на лондонския живот. Придружаваше ги още един англичанин — Уилям Хърви, преписвач — дребно човече с външност на мишка и кротък характер. Той работеше в гражданския съд и изпитваше страхопочитание към спътниците си. Французите не им обръщаха внимание. Дьо Краон и Корбет си разменяха любезности, но като цяло отношението между двете пратеничества, ако изобщо можеше да се нарече така, беше на взаимно недоверие. Всъщност, Корбет се чувстваше по-спокоен между французите, отколкото сред жителите на Уелс: те бяха гарантирали безопасността му — с тържествена клетва над свещени реликви и Библията бяха потвърдили, че ще му позволят да се върне безпрепятствено в английския двор.
Ланкастър му беше дал подробни устни напътствия — какво да казва и да не казва, какво да предлага и да не предлага, кога да си тръгне и кога да остане. Корбет пренебрегваше повечето от тях. Разбираше, че идеята на графа беше да чака най-доброто предложение и да го приеме. На целия английски двор беше ясно, че Филип, който се готвеше за война с Фландрия, предизвикана от английски агенти, не би могъл да защити Гаскония, ако Едуард отведе армията си там.
Следователно, френският крал вероятно щеше да се съгласи да им върне провинцията, но при изгодни за него условия. През свободното си време Корбет беше проучил някои от меморандумите и документите, съставени от хитрите адвокати на Филип IV, особено тези на Пиер Дюбоа, който виждаше в лицето на френския крал новия Карл Велики в Европа. Дюбоа препоръчваше на Филип да разшири властта си чрез поредица от законни брачни съюзи. Изглежда френският крал беше съгласен с него, защото беше оженил тримата си сина за жени от семейства на могъщи френски благородници, с надеждата да анексира независимото херцогство Бургундия.
Докато пътуваха по море до Дувър, Корбет беше стигнал до заключението, че Филип ще предложи подобен договор и на Англия. Синът на английския крал беше 6–7 годишен и вече се носеха слухове, че Едуард му търси невеста измежду семействата на могъщите херцози от Ниските страни. От някой род, който би му станал съюзник срещу Филип.
Французинът щеше да използва това: съпругата му, Жана Наварска, наскоро беше родила принцеса на име Изабела. Корбет се чудеше дали Филип не възнамерява да им върне Гаскония при условие, че Едуард ожени наследника си за дъщеря му. Колкото повече мислеше, толкова по-възможен му се виждаше подобен план и той се надяваше, че ще преговаря достатъчно изкусно, за да не предизвика гнева на вечно сърдития си височайш господар.
Корбет имаше и други инструкции. Трябваше да продължи да издирва кой е предателят в съвета на Едуард. Той беше обмислил добре сведенията, с които разполагаше, и смяташе, че Ланкастър и кралят щяха да се съгласят със заключенията му. Макар че Уотъртън беше обвинен в съмнителни дейности, той не беше предателят, когото търсеха. Корбет непрекъснато мислеше за това, слушайки с половин ухо мърморенето на Ранулф по адрес на французите, липсата на храна и враждебното им отношение.
Читать дальше