Пол Дохърти - Шпионинът на краля

Корбет спря, ужас сви сърцето и стомаха му — знаеше, че в тази част на Тауър се намират тъмниците и стаите за разпит. Напрегна се да чуе песента на птиците и далечните викове на децата. Искаше му се да запечата тези звуци в сърцето си, да се вкопчи в тях за утеха. Вратата се затръшна зад него, водачът му взе една от стенните факли, запали я с огниво и подкани Корбет да го последва. Тръгнаха надолу по влажните плесенясали стъпала, в чието подножие имаше просторно помещение. Корбет потръпна, когато видя мангалите, пълни с пепел, дългата окървавена маса, огромните щипци и назъбени железни решетки, които лежаха покрай влажните, покрити със сива слуз стени. Факли проблясваха в мрака и хвърляха сенки, които му заприличаха на душите на убитите и измъчвани тук. Английските закони забраняваха мъченията, но тук, в царството на прокълнатите, нямаше други правила, освен волята на владетеля.

Тръгнаха по посипания с пясък под на един от тунелите, които започваха от това адско преддверие и водеха надолу към основите на крепостта. Тук светлините бяха по-нарядко, горяха само свещи от натопена в лой сърцевина от тръстика. Преминаха покрай няколко малки килии с обковани с желязо врати и малки зарешетени прозорчета. Завиха и срещу тях внезапно изникна дебел тъмничар, облечен в мръсен кожен елек, панталони и престилка, който изскочи като паяк от тъмнината, сякаш ги беше очаквал. Водачът на Корбет му прошепна няколко думи, мъжът трепна и се поклони, а лицето му се разтвори в угодническа усмивка. Той ги заведе до една килия и дълго се мъчи, докато вкарваше опипом голям ключ в ключалката. Вратата се разтвори и Корбет взе факлата от войника.

— Изчакай ме тук — каза той. — Искам да говоря с него насаме.

Когато вратата се тръшна, Корбет вдигна факлата и се огледа. Килията беше малка и тъмна, рогозките по пода се бяха превърнали в мека, влажна каша, миришеше отвратително.

— Какво има, Корбет? Да злорадстваш ли дойде? Писарят вдигна факлата по-високо и видя Уотъртън на едно ниско легло в отсрещния ъгъл. Дрехите му се бяха превърнали в мръсни дрипи и когато го приближи, видя, че небръснатото му лице е покрито с рани; лявото му око беше полузатворено, а устните — подути и покрити със спечена кръв.

— Бих станал — гласът на Уотъртън беше ясен и твърд, — но пазачите не са много внимателни и глезените ми са прежулени.

— Слушай — настойчиво каза Корбет, — не съм дошъл да злорадствам, а за да те разпитам и може би да ти помогна.

— Как?

— Арестували са те — отвърна Корбет, — защото мислим или по-точно доказателствата сочат, че ти си предателят в английския кралски съвет.

— Така ли мислиш?

— Може би, но само ти можеш да опровергаеш това.

— Отново те питам — как?

Корбет пристъпи по-близо и го огледа. Уотъртън се държеше смело, но в трептящата светлина на факлата, той съзря в очите му страх.

— Можеш ли да обясниш откъде си толкова богат?

— Баща ми остави много пари при италиански банкери. И Фрескобалди, и Барди могат да потвърдят това.

— Ще видим. Кой беше баща ти?

— Противник на крал Хенри III — горчиво заяви Уотъртън, разчесвайки раната, която се виждаше през разкъсаните му панталони.

— Споделяш ли възгледите му? — тихо попита Корбет.

— Не. Предателите ги бесят. Аз не искам такъв край.

Уотъртън се изправи и веригите задрънчаха, прежулвайки китките му.

— Майка ми? — каза той почти подигравателно. — Нима е държавна измяна, че е французойка?

— Не — отсече Корбет, — но е държавна измяна да се съюзяваш с французите.

Уотъртън скочи и веригите заскърцаха и задрънчаха, докато гневно жестикулираше.

— Не можеш да го докажеш!

— Значи не го отричаш.

— Напротив — изръмжа Уотъртън. — Не се прави на толкова умен и престани да ми приписваш думи, които не съм казал. Не знам за какво говориш.

— В Париж — отвърна Корбет — французите ти обръщаха специално внимание, правеха ти много подаръци.

Уотъртън уморено сви рамене.

— Не знаех и още не знам защо ми оказваха такова внимание.

— Сигурно не знаеш и защо се срещаше с дьо Краон и една млада руса жена тайно през нощта в една парижка кръчма?

Дори на слабата светлина на факлата Корбет забеляза как кръвта се отдръпна от изтощеното лице на Уотъртън.

— Не знам за какво говориш!

— Напротив, знаеш! — извика Корбет. — Ти ли си предателят, шпионинът? Ти ли причини смъртта на Аспейл и останалите? На цял екипаж на кораб? Защо? За да си начешеш крастата?

Уотъртън се хвърли напред с оголени зъби като куче и обичайно мрачното му лице се разкриви от гняв. Корбет не помръдна и видя как веригите се опънаха и той яростно размаха ръце във въздуха.