Пол Дохърти: Пазителят на Портите

Чу чакъла зад себе си да проскърцва. Когато се огледа, Скейтлок беше изчезнал.

— Скейтлок! — извика той. — Скейтлок!

Само граченето на гарваните му отговори. Мъглата го обви.

— В името на Бога! — извика той.

— Сбогом, Никълъс — обади се призрачен глас от гъстата мъгла. — Сбогом и дано Бог бди над теб винаги. Никога няма да те забравя. Не ме търси в „Трите жерава“. Ти си в безопасност, но аз не вярвам на сър Еймиъс Петри. Ще замина преди полунощ.

Никълъс се огледа, но не успя да разбере от коя посока идва гласът. Въздъхна и се запъти обратно към кея, където го чакаше лодка. Ругаейки ледените сълзи, които мокреха бузите му, той се загледа към Тауър, чиито кули се издигаха от мъглата.

— Бъдете проклети! — прошепна той. — Вие и всичките ви тайни!

Правникът спря да говори. Избърса леко очите си и сведе глава над чашата с ейл.

— Ти ли си бил? — попита Батската невяста. — Ти ли си Никълъс Чърк?

Лицето на Правника остана скрито зад халбата, макар че наблюдаваше с ъгълчето на окото си своя приятел Иконома.

— Е — обади се Ханджията Хари, — ти ли си мастър Чърк? Правникът остави халбата и леко се усмихна на Игуменката. Тя го гледаше, а красивите й очите бяха забулени в сълзи. Той поклати неясно глава и погледна към Църковния пристав, който непохватно му намигна в отговор.

— Хайде, хайде — извика Кармелитът, — можеш да ни кажеш.

— Разказах ви моята история — отвърна Правникът.

— Ами тайната? — попита Кармелитът.

— Ако ви я кажа, тя няма вече да бъде тайна, нали? Хорово несъгласие посрещна думите му.

— Не може да постъпиш така! — възкликна Ханджията Хари.

— Мога, сър, и ще го направя!

Правникът отмести стола си и прекоси кръчмата. Игуменката се надигна, но той поклати глава и излезе в градината. Дъждът беше спрял. Въздухът беше натежал от аромата на билки и диви цветя. Той се отдалечи от кръчмата, докато стигна една пейка, отделена от жив плет от спътниците му поклонници. Отпусна се на нея, обхвана лицето си и захлипа.

— Скейтлок, Скейтлок — прошепна той. — Как бих искал да бъдеш тук. Стигнах до ръба, но не го преминах.

Погледна нагоре, стреснат от шума на стъпки. Тъй като гледаше срещу слънцето, отначало не разбра кой е. После разпозна облечената в кафяво расо фигура на Свещеника.

— Ще си тръгна, ако искаш — промърмори духовникът. — Но ти изглеждаше толкова нещастен, изпълнен с такова страдание, че трябваше да дойда.

Правникът се усмихна.

— Толкова ли си личи, отче?

— Да. — Свещеникът протегна крака и оправи мръсното си расо. — Скейтлок ти е харесвал, а от това, което ни разказа, и на мен ми хареса. Помислих си, че може да е евреин.

— Защо?

— Заради омразата му към бащата на Изабела, Филип Френски, който жестоко е преследвал сънародниците му.

— Ще изслушаш ли изповедта ми?

— Щом желаеш. Правникът се прекръсти.

— Тогава, прости ми, отче, защото съгреших. Минаха много-много години, откакто се изповядах за последен път. Казвам се Никълъс Чърк. Аз съм правник, влиятелен човек, уважаван в Уестминстър и сред колегите си, който има всичко, но може би е погубил живота си. Блудствал съм. Напивал съм се. Лъжесвидетелствал съм срещу ближния си. Почитах гордите и презирах слабите. Но най-големият ми грях е страхът. Имам една тайна.

Свещеникът вдигна ръка.

— Искаш ли да ми я кажеш?

— Затова тръгнах на поклонение в Кентърбъри — отвърна дрезгаво Правникът. — За да коленича пред гробницата на великомъченика Томас Бекет. Искам да притисна лице към мрамора и да му кажа всичките си тайни, за да намеря лек за душата си.

Свещеникът кимна.

— Тогава кажи ми.

Чърк кимна с глава към кръчмата.

— Там излъгах. Аз узнах тайната. Нямах копие, това беше измислица, с която да се предпазя. Когато разглеждах ръкописа, взет от мъртвата кралица-майка, забелязах препратката към архивите на Кралския съд. Когато отидох там, както споменах в разказа си, архивите бяха изрязани, но ръкописът, който намерих в криптата, запълваше липсващите данни.

— И какви бяха те? — попита Свещеникът.

— Не трябва да казваш на никого, отче. Бедният свещеник се усмихна.

— Не мога да наруша тайната на изповедта.

Чърк се изправи и огледа градината. Едва когато се убеди, че е пуста, седна и започна да шепне на ухото на Свещеника.

— Отче, чуй това: направих собствени проучвания по въпроса. Крал Едуард Трети беше могъщ и благороден крал, нали?

Свещеникът кимна.

— Обяви война на шотландците, плени краля им и, понеже майка му беше французойка, имаше претенции и към френския трон. Армиите му завзеха Франция от Кале до Пиренеите.