Пол Дохърти - Чашата на призраците

— Изброявай — настойчиво рече Дьо Монтегю, — изброявай нещата, които се случват. Те са симптомите, Матилда — търси причината. Накрая всички неща стигат до логичния си завършек: трябва да има, ще има решение за всичко това.

Често размишлявах върху думите му в дните преди коронацията. Разделях времето си между обслужването на принцесата, приготвянето и разнасянето на лекарства и спомените за миналото. Дьо Монтегю говореше истината и ме подтикна към действие. Шокът и болката от последните няколко седмици намаляваха. Защо трябваше да стоя като някоя набожна послушница и да се оставям да бъда нападана, заплашвана, потискана и тормозена от величията? Можех да отвърна на удара. Чичо Реджиналд беше суров и взискателен наставник: винаги беше настоявал да правя списък на симптомите.

— Записвай — нареждаше той — всичко, което забележиш по отношение на дадено страдание или билка. Изучавай отбелязаното, размишлявай, търси обща особеност и нелогични изменения. Матилда, две неща направляват живота ти: страстта и логиката. Те не си противоречат, а се допълват взаимно — погалваше ме по челото. — Матилда, обичам те като дъщеря, затова и искам да си близо до мен. Е, какво илюстрира първата част от изказването ми?

— Страстта, чичо.

— Добре, а втората?

— Логиката — усмихвах се.

Милостива Богородице, Дево Марийо, дори сега, години по-късно, сълзите пак напират в очите ми. През онзи мрачен февруари призракът на Реджиналд дьо Деинкур завладяваше душата ми все повече и повече. Може би това се дължеше на появата на Дьо Монтегю, на онова, което Изабела наричаше поврат, или пък може би, подобно на боец, умело служещ си с меча, исках най-сетне да изляза от сенките, за да се изправя срещу враговете си. Върнах се към дневниците си, записвайки със сбития си почерк и с тайнопис всичко, което си спомнях: онази сутрин пред помещението за мъртъвци, схватката на стълбите в Кентърбъри и най-важното, онзи миг, когато бях бутнала вратата на мосю дьо Витри, за да я отворя. Добавих дребните подробности от въпросните дни — какво бях яла, какво бях видяла, за да дадат тласък на размислите ми. Следвах правилата на лечителското изкуство, съсредоточавайки се точно върху нещата, които бях видяла и преживяла и върху които бях размишлявала. Отново и отново се връщах към клането в дома на дьо Витри. В онзи ден бях убила човек. Бях шокирана, бях побягнала, затова душата ми бе неспокойна. Спомних си как влязох в къщата на търговеца. Съсредоточих се върху един определен факт: входната врата беше отворена, резето беше вдигнато, не беше заключено. Защо? Наемникът можеше да е убил жертвите си и да си е тръгнал, но той със сигурност щеше да пусне резето на входната врата и да избяга през някой прозорец, за да запази убийствата в тайна колкото е възможно по-дълго. Това ли беше важното? Дали убиецът беше пропуснал да съобрази? Или пък — и вече започвах да се уверявам в това — аз го бях изпреварила? Дали не бях влязла в онази къща, преди той да успее да превърти ключа и да дръпне резетата? Със сигурност един убиец би заключил и залостил вратата, за да не би някой да влезе зад гърба му, както бях сторила аз? Представих си, че стоя в коридора, оглеждайки сенчестите ниши и малките стаички, от които се отиваше нататък в къщата. Беше ли се спотайвал убиецът там, когато влязох? Но ако беше така, защо не ме беше нападнал? Зададох същия въпрос на Дьо Монтегю — той също беше озадачен.

— Да, да — шепнеше той, когато се срещнехме в някой ъгъл на замъка. — Смъртта на дьо Витри е в сърцето на цялата тази мистерия. Случилото се през онзи ден може да се окаже ключът. Да видим — добави той, — какво щях да направя, ако аз бях убиецът? — той присви очи. — Щях да заключа онази врата зад себе си. Да, Матилда, точно това щях да направя. Защо той не го е направил?

Така или иначе, не можех да се срещам често с Дьо Монтегю. Крепостта Тауър беше място, където се допускаха малцина, и не знаех на кого мога да се доверя. Въпреки това, бях доволна, че той бе вече пълноправен служител в домакинството на Изабела, щеше да получава облекло и заплащане на всеки три месеца, считано от следващия Великден. Той беше сключил споразумение с един закръглен висш чиновник от Кралския съд, Уилям дьо Будон, човек, по-късно изиграл важна роля в делата на Изабела — но за това по-късно.

Дьо Будон харесваше Дьо Монтегю и често го използваше, така че в Тауър се опитвах да се държа на разстояние. По един въпрос и двете с Изабела бяхме категорични. Дьо Монтегю не биваше да нанася удар срещу Марини или когото и да било от френските пратеници — това щеше само да изложи на опасност нея и мен. С ръка върху Евангелията, той се закле да се подчини. Марини щеше да бъде оставен невредим, макар че Дьо Монтегю добави зловещата фраза „докато е в Англия“.