Пол Дохърти - Чашата на призраците

— Била е използвана от контрабандисти — обясни той, като отмести една фалшива бъчва, разкривайки вратата зад нея. Той почука, вратата се отвори и навън излезе Дьо Монтегю. Кръчмарят се поклони и излезе от избата. Тамплиерът се приближи и застана в езерцето от мъждива светлина.

— Знаех, че ще дойдеш — прошепна той. — Казах на мастър Томас да те доведе тук долу веднага. Е, добре. Гастон е заловен — беше обръснал главата си, за да не го позная — очите на Дьо Монтегю се вгледаха изпитателно в лицето ми. — Бяхме толкова близо.

Разказах му как Гастон се преструваше на луд, на безумец, че искаше утехата на разпятието и че ще потърси с поглед кръста, преди да бъде обесен по пладне на другия ден.

— Той иска да бъде изповядан — отвърна Дьо Монтегю. — Бог да му е на помощ. Прави се на луд, за да не бъде разпитван. Слушай, когато се върнеш — настоятелно рече той, — изпрати му съобщение, кажи му, че ще му намериш разпятие. Гастон ще разбере.

— А вие? — попитах. — В безопасност ли сте тук?

— Синът на кръчмаря беше земевладелец тамплиер в Бордо — той не е издайник — Дьо Монтегю прекоси избата и когато се върна, донесе малка бъчвичка: на печата върху запушалката пишеше, че това е бордо от лозе близо до Сен Сардос. — Дай това на господарката си.

— Тя знае какво сте имали предвид — отвърнах, вземайки буренцето, — когато ме помолихте да мисля като монахиня. Вие трябва да сторите същото като мен — да се подслоните сред домакинството й.

Погледнах го толкова сериозно, че Дьо Монтегю се засмя и ме целуна по челото.

— Аз съм свещеник, Матилда, и все пак ти ме гледаш… — Той поклати глава. — Кажи на господарката си, че ще бъда неин предан служител; ще й бъда верен, докато тя ми е вярна — той отново ме целуна по челото. — Върви, Матилда, и не се връщай утре тук.

Разбира се, пренебрегнах думите му. Върнах се в Тауър нервна и разтревожена. Ако Дьо Монтегю искаше да присъства на обесването, това можеше да го направи уязвим. Изабела се съгласи. Дьо Монтегю можеше да влезе в домакинството й като писар, но щеше да се наложи да преживее опасностите в деня на обесването. Ако Марини и останалите заподозрат истината, ако те, подобно на Сандуик, започнат да вярват, че наемният убиец не е малоумникът, за какъвто се представя, тайните съветници, Secreti, и Нокталиите щяха да плъзнат навсякъде като мравки.

На следващия ден напуснах Тауър, отново придружена от капитана на уелските стрелци, вече привикнал към подобни задължения. Той ми съобщи всичко, което се говореше. Очевидно предишната вечер Изабела беше изпратила на затворника разпятие. Рано тази сутрин кралят беше назначил наказателен съд, съставен от Сандуик, Казалес и Бакел като съдии, упражняващи пълната власт да изслушват и решават. Съдът беше заседавал в „Сейнт-Питър-ад-Винкула“, но затворникът беше отказал да говори — бе издавал нечленоразделни звуци и стенания, преди да започне безумния си танц. Не беше отрекъл опита за убийство на Марини, затова беше осъден и предаден на Казалес, за да понесе наказанието си.

Когато уелсецът и аз тръгнахме, екзекуцията вече беше в ход. Бяха извлекли затворника от подземията, бяха смъкнали парцаливото му кафяво расо и препасан само с кърпа през слабините, го бяха завързали здраво за една греда, закрепена на гърба на впрегатен кон. След това повлякоха клетника по гръб през калдъръмената настилка в двора на Тауър, извлякоха го навън през Лъвската порта и нататък по улиците, водещи към кея „Света Катерина“. Палачът водеше коня, а помощникът му, облечен в черно, вървеше отзад. Събра се голяма тълпа — херолдите бяха разнесли вестта за екзекуцията. Марини и неговите приближени присъстваха, покачени на специално издигнато скеле, оградено със завеси. Бяха дошли да станат свидетели на възмездието. Когато стигна до бесилката, затворникът вече напълно си беше понесъл заслуженото: гърбът му беше жестоко разранен и окървавен от калдъръма. Въпреки това към него не проявиха никаква милост, а го вдигнаха и го заблъскаха нагоре по стъпалата към бесилката — мръсен, изгърбен, все още преструващ се на луд.

Огледах внимателно тълпата. Не можах да видя Дьо Монтегю, но зърнах кръчмарския прислужник от „Изгледът“, а около него — закачулени фигури. Казалес, чиято саката ръка се полюшваше отстрани до тялото, надзираваше ужасното дело на екзекуцията, застанал в подножието на ешафода, като крещеше заповеди към палача. Хвърлих поглед през двора към мястото, отделено за краля и свитата му. Казалес се бе присъединил към Марини и се облягаше на перилата, напрегнато наблюдавайки ставащото. Затворникът стигна до върха на стълбата и се взря в тълпата. Палачът нагласи примката около врата му. Казалес даде знак, барабанен бой и тръбен зов въдвориха изпълнена с очакване тишина. Това беше мигът, когато осъденият можеше да изкрещи последните си думи. Казалес гръмко оповести, че затворникът е лишен от разум. Канеше се да даде знак отново да ударят барабаните и да махнат стълбата, когато затворникът вдигна глава и като се облегна на ешафода с вързани зад гърба ръце, изкрещя: