Пол Дохърти - Чашата на призраците

Казалес ни донесе новината. Крачеше нагоре-надолу из стаята на кралицата, придържайки внимателно осакатената си китка, като описваше усилващата се криза с нарастващо лошо предчувствие. Розалети, сега много мълчалив и сдържан, седеше на писалището в канцеларията, изразявайки съгласието си, като кимаше тържествено и важно. Изабела остана невъзмутима. Напомняше ми на котка, която дебне и се ослушва внимателно. Тя очакваше онзи поврат, онази пролука, която щеше да й предостави, по собствените й думи, възможността да изпробва ноктите си. Аз бях също толкова твърдо решена, точно толкова непреклонна.

Старият Сандуик ме наблюдаваше все така внимателно. Студеното време и обременителните задължения отслабиха здравето му. Отново започнах да му приготвям отвара от върбинка и други отвари за облекчаване на болежките, като го предупредих да внимава с дозата. Трябваше да следя по-внимателно какво пие в действителност. Комендантът изглеждаше дълбоко трогнат от загрижеността и вниманието ми, и ми се отплащаше с малки подаръци. Открито хвалеше онова, което наричаше мои „медицински умения“. За голямо удоволствие на Изабела, всички от гарнизона — войници, слуги, техните съпруги и близки — започнаха да се появяват ежедневно във вътрешното отделение на двореца за помощ и подкрепа. Сандуик, Бог да даде покой на душата му, отвори складовете и предостави прахове и изсушени билки, като дори изпрати хора да купят още от градските аптеки. Болежките бяха главно незначителни. Никога не забравях остроумната забележка на чичо Реджиналд, че неговите пациенти обикновено се изцеляват въпреки упоритите усилия на своя лекар.

Началото на типичните за зимата болести ми предостави възможност да наблюдавам, да лекувам и да се уча. Предписвах сок от кисели плодове при възпаления в устата, сок от бръшлян против възпаление на носа, сварено във вино огнивче против ревматични болки и сладки бадеми при болки в ухото. Имах работа с обичайните порязвания и натъртвания, които трябваше да се почистват и лекуват; счупванията, които трябваше да се наместват и шинират, лапите, които трябваше да се налагат. Обяснявах колко необходима е чистотата, а когато оплакванията от гадене и стомашни разстройства зачестиха, прегледах складовете за месо, осолено и сложено в саламура за зимата, и открих такова, което бе така омекнало и разложено, че гъмжеше от ларви. Сандуик побесня и продавачът на месо, отговорен за случилото се, остана на позорния стълб в Тауър цял ден. На врата му бе окачено мръсното негодно месо, което беше продавал, а останалото се раздаваше на минувачите, за да го замерват.

По-важно за мен беше, че Дьо Монтегю се присъедини към домакинството на Изабела, вмъквайки се с лекота, без да предизвика подозрения. Бяха пристигнали купища молби от мнозина писари и дребни чиновници от Оксфорд и Кеймбридж — всичките с искане за назначения. Дьо Монтегю минаваше за един от тях. Снабден с фалшиви документи, каквито всъщност сигурно мнозина от молителите са имали, той се яви пред Казалес, Сандуик и Розалети. Оказа се, че говори гладко английски, френски, кастилски и латински. Представи се като войник, учен човек, получил образованието си в Болоня и Равена, гасконец по произход, който беше обикалял из Европа и бе усвоил добре дворцовите маниери, много опитен в изготвянето и подпечатването на документи, който сега желаеше да се издигне на служба в кралския двор. Откакто беше започнал да се укрива, Дьо Монтегю беше престанал да използва бащиното си име, укривайки се под името на майка си, така че можеше да смесва истината с измислицата. Когато го разпитаха, той се държеше почтително и вежливо, затова без задръжки препоръчаха на Изабела да го приеме. Дьо Монтегю бе назначен като главен секретар на Червения печат в службата, отговаряща за гардероба на кралицата. Присъствието му ми вдъхваше дълбока утеха. Въпреки това се придържах към предупреждението на Изабела да бъда благоразумна и да оставя всекидневните дела на домакинството й да поглъщат вниманието му все по-дълбоко.

Дьо Монтегю играеше ролята си, бидейки приятел на всички и съюзник на никого в дребните разцепления и домогвания към издигане, които постоянно са на преден план в едно голямо домакинство. Когато все пак се срещахме в някой склад, за да направим списък или да наглеждаме стоварването на стоки, говорехме и разменяхме клюки шепнешком. Дьо Монтегю се беше променил: вече не толкова загрижен за положението си, той изглеждаше по-заинтригуван от това, което ставаше с мен. Именно той ме подтикна да започна дневниците си, които пишех шифровано. Пазя ги и до днес.