Робърт Дохърти - Зона 51 - Мисията

— Още един километър — Обяви Толанд. Той откачи манерката и отпи жадно, без да спира. Отново гореше от треска и бързо губеше телесни течности.

Огледа се. Фолкнър и последният наемник също не изглеждаха никак добре, но Балдрик беше във форма. Разбира се, Балдрик не бе участвал в оная проклета засада.

Лексина изслуша доклада на Елек от Циан Лин и след това съобщението от Гергор и Коридан, които продължаваха да си проправят път на Юг. Засега събитията не се развиваха според предварителния план и това я безпокоеше. Вярно, че Елек бе проникнал в гробницата и се намираше почти на крачка от източника на енергия, но пътят му беше блокиран. Напразни се оказаха надеждите й, че стражът в гробницата може да им предостави ключа за подземието.

Беше се настанила в голямо черно кресло и следеше сияещия монитор пред нея. Още няколко сигнални светлини блещукаха на контролното табло.

Не знаеше много за тази база, построена от аирлианците в далечни времена, когато все още са властвали над цялата Земя. Нямаше представа нито за предназначението й, нито кой, защо и кога я е атакувал, но предполагаше, че това е станало по времето на дългите войни между Аспасия и Артад, заедно с техните инструменти: Водачите и Онези, които чакат. Толкова много скъпоценна информация бе изгубена с течение на времето.

Енергийните запаси на базата бяха почти на изчерпване, както и нейните припаси. Нямаше как, трябваше някак да издържи до пристигането на Гергор и Коридан. Добре, че все още разполагаше със сателитна връзка, така можеше да разговаря с тях. За съжаление точно разговорът, на който разчиташе — с Дънкан — не бе протекъл благоприятно.

Но едно нещо беше научила в течение на годините работа в СТААР — че винаги съществуваше начин една губеща позиция да се превърне в печеливша. Тя включи отново сателитната връзка.

На другия край отговориха след първото позвъняване.

— Дънкан.

— Доктор Дънкан, обажда се Лексина. Премислихте ли решението си относно молбата ми за ключа? И ако е така, мога ли да чуя какво е то?

— О, да, у нас е — отвърна Дънкан. — Само че не виждам смисъл да ви го давам.

— Моите хора са в Циан Лин.

— Ах, за там ли ви трябва ключът?

— Надявам се.

— Но не сте сигурна? — попита Дънкан.

— Вижте, моите хора в Циан Лин са взели професор Че Лу за заложник.

— Нима ме заплашвате, че ще й сторите нещо? — в гласа на Дънкан се прокрадна сдържан гняв.

— Бих могла. В края на краищата, вие убихте моите агенти в Зона 51. Но предпочитам да действам с по-цивилизовани средства, когато е възможно. Циан Лин е изолирана за външния свят. Китайската армия я е стегнала в кордон. Ако не ми предадете ключа, професор Че Лу и моята група вътре са обречени.

— Какво общо има ключът с Циан Лин?

Въпросът накара Лексина да се замисли. Дали Дънкан наистина притежава ключа? Ако е така, нима не знаят нищо?

— Тъкмо по тази причина трябва да го получа от вас. Защото знам как да го използвам.

— Ние също — възрази Дънкан. — Но не е изключено да ме лъжете. Може би въобще не е предназначен за гробницата.

Лексина осъзна, че разговорът е стигнал до задънена улица като игра на покер с безкрайно блъфиране.

— Научих, че совалките са изстреляни, за да се скачат с кораба-майка и щурмовия кораб.

— Това го знае целият свят.

— Но аз знам още нещо, което би могло да повлияе драстично на мисията ви.

— И какво е то?

— Да ви кажа просто така?

— Не, ключа не го давам. Не само че не знаем кои сте вие, но и какво целите. Докато не се разкриете напълно, никакви сделки с вас.

— Правите голяма грешка.

— Може би, но вече се убедихме, че нашите интереси и тези на СТААР не съвпадат и дори си противоречат. Още повече след като разбрахме, че не принадлежите към човешкия род.

— Аз съм човек — каза Лексина.

— Аутопсиите на вашите колежки показват друго.

— Ние сме тук, за да ви защитаваме.

— Да ни защитавате от какво? От вас самите? От нещо подобно на мафията? Ако искате да ни опазите от Аспасия, видяхте, че можем да се грижим сами за себе си.

— Така си мислите.

— Не се безпокойте, ще се погрижим и за оцелелите аирлианци на Марс.

— Надявайте се.

Настъпи пауза.

— Какво знаете за Водачите? — попита Дънкан.

— Те са ваши врагове.

— „Мисията“?

— Цели вашето унищожение.

— С помощта на Черната смърт?

— И друг път в миналото са го правили.

— Но все пак сме оцелели.

— И мислите, че пак ще оцелеете? Та вие сте деца! Невежи деца, които си играят в една вселена на възрастни!