Робърт Дохърти - Зона 51 - Истината

— Лиза Дънкан блъсна кораба-майка в предавателя.

Яков тежко въздъхна.

— В края на краищата ти се оказа прав за нея. Постъпката й е била изключително смела. — Той извади шишето си и му го подаде.

Търкот го взе и отпи голяма глътка.

— Ами Артад? — попита руснакът.

— Качи се на кораба-майка точно преди Дънкан да го разбие. Тя заключи нокътя и взе Артад със себе си.

— Аха — кимна Яков. — Значи това е краят.

Търкот знаеше, че това не е въпрос. Яков от десетилетия беше воювал срещу извънземните и техните слуги. Руснакът се отпусна на една от седалките. Майорът поздрави другите оцелели от Зона 51 — само толкова бяха останали — и седна на пилотското място до Яков. Зелената лампичка мамещо мигаше.

Яков също я видя.

— Съобщение ли?

— Кели Рейнолдс.

Руснакът повдигна гъстите си вежди.

— Може ли да говори?

— Тя знае истината. Как е започнало всичко това.

Търкот зачака. Яков пръв кимна.

— Трябва да я чуем.

— Защо?

— За да решим какво да правим — простичко отвърна Яков.

Търкот погледна към другите. Лийхи изглеждаше малко смутена. Куин и Кинкейд отвърнаха на погледа му и Търкот разбра, че го оставят той да реши вместо тях.

Майорът вдигна микрофона.

— Кели. Аз съм, Майк Търкот.

Военномедицинският център „Триплър“, Оаху, Хавай

Кели Рейнолдс тъкмо се канеше за тридесети път да повика Търкот, когато от високоговорителя се разнесе неговият глас.

Тя погледна Къмингс.

— Мисля, че е най-добре да излезеш.

Медицинската сестра се наведе, подпъхна възглавниците под Рейнолдс, напълни чашата й с вода и я остави сама.

— Майк. Тук е Кели. Думите ми стигат до теб за две и половина минути, после минават още толкова, докато чуя твоите. Ще почакам. Отговори ми дали ти и другите при теб искате да чуете това, което имам да ви кажа. Защото, ако започна да говоря, няма да спра.

Рейнолдс млъкна и си погледна часовника. Секундарникът бавно пое обиколките си.

Марс

Докато чакаше отговор, Търкот издигна космическия кораб и прелетя над Монс Олимпус, за да се увери за сетен път, че след самоубийствения подвиг на Дънкан не е оцеляло нищо.

Дупката в склона на планината, където се бе намирал предавателят, беше огромна.

Той се обърна към Яков.

— А сега? У дома?

— У дома — съгласи се руснакът.

Търкот насочи носа на кораба към космоса, а Кинкейд почна да изчислява курса към Земята.

Когато чу съобщението на Рейнолдс, майорът незабавно отговори:

— Готови сме. Разказвай.

Гласът на Кели се разнесе отново, когато вече бяха излезли от орбита около Марс и се насочваха към Слънцето. Думите от малкия високоговорител звучаха металически и далечни.

— Всичко е логично, като се замислиш за онова, което научихме в последно време — започна тя. — Вече знаеш, че Лиза Дънкан идва от друга планета. И че е човек.

Търкот погледна Яков. Рейнолдс използваше сегашно време, защото не знаеше какво се е случило.

— Което ни навежда на въпроса как е възможно на два свята да са се развили хора.

Търкот се напрегна, предусетил какво предстои. Разбираше, че Кели е права, че през цялото време всичко е било пред очите им.

— Когато се свързах с пазителя под Великденския остров, открих следи от миналото. Отпреди Атлантида. От времето, когато аирлианците за пръв път дошли на Земята.

— Майк, те са ни довели със себе си. И са ни заселили тук.

Търкот се отпусна назад. Нямаше време да усети цялото въздействие на тези две последни изречения, тъй като Кели продължи:

— Също както Дънкан и нейният народ били заселени на тяхната планета. Не сме били оставени на Земята, за да я колонизираме, макар че всъщност се получило точно така. Ние сме генетични братовчеди на аирлианците, което обяснява защо и двата вида дишаме кислород, храним се приблизително по еднакъв начин и общо взето си приличаме. Защото те са ни създали. И са заложили в нас специфични видови ограничения. Ние сме смъртни с по-малка продължителност на живота, докато те живеят стотици пъти по-дълго. Създали са ни смъртни, като са блокирали развитието на теломери в клетките ни, поради което стареем и умираме. А и не можем съзнателно да използваме целия капацитет на ума си. Аирлианците са ограничили взаимодействието на двете ни полукълба и използването на всяко едно от тях.

— Както знаеш, Граалът е ключът за отстраняването на тези ограничения — продължи тя. — Достъпът до едната му страна не само позволява на теломерите ни да се възраждат, но заразява кръвта ни с вирус, който може да развива клетки и да лекува болести и рани. Другата страна, до която Дънкан нямаше достъп, позволява на човешкия ум да използва всичките си възможности… Защо ли? Сигурно сега си задаваш този въпрос, както си го зададох аз.