Робърт Дохърти - Зона 51 - Истината

— Да. Познавам го.

— Ще го изведеш ли в орбита и после в космоса?

— Не.

Търкот се намръщи. Според плана Дънкан трябваше да отдалечи Артад от Марс, докато десантната група — от която сега бе останал само той — унищожи предавателя. Майорът видя няколко големи верижни машини надясно при група панелни постройки — там навярно живееха аирлианците, които бяха довършили строежа. Там трябваше да е и контролният пулт на предавателя.

— Какво ще правиш? — Търкот погледна дисплея, който показваше какво става над него. Не виждаше кораба-майка на фона на тъмното небе, макар да знаеше, че се приближава.

— Къде си? — вместо отговор попита Дънкан.

— До предавателя.

— Отдалечи се. Бързо.

— Защо? Трябва да…

— Действай.

И тогава той разбра какво се готви да направи Дънкан. И преглътна възраженията си, защото щом проумя плана й, разбра, че това е най-добрият курс на действие. Рязко се завъртя, включи дюзите, наведе се напред и бързо се отдалечи.

— Майк?

— Да?

— Другите са на повърхността. В спасителна капсула. На около пет километра от предавателя. — Тя му продиктува координатите.

— Ясно. Но…

— „Финбар“ беше свален от нокътя на Артад. Повреден е, но мисля, че ще може да лети. — Дънкан бързо му даде още инструкции, докато той продължаваше да се отдалечава от предавателя.

Тя свърши и последва кратко мълчание.

— Лиза?

— Да? — Гласът й прозвуча разсеяно.

— Съжалявам, че трябваше да стане така.

— За добро е.

— Знам.

— Не биваше да ти причинявам това. Но след всички тези години бях ужасно самотна. И имах нужда от помощ.

Търкот се спускаше от Монс Олимпус, макар склонът да беше толкова полегат, че почти не се забелязваше.

— Няма нищо.

— Сега трябва да свършвам. Пробиват вратата на контролната зала.

Търкот спря и погледна нагоре.

— Каква е истината зад всичко това, Лиза?

— Кели Рейнолдс предава от Хавай — отвърна Дънкан. — Тя знае. Ще ти каже. Тогава ще трябва да решиш какво да правиш с тази истина. Успех. — Разнесе се експлозия и връзката прекъсна.

Един шрапнел от пробитата врата улучи Лиза Дънкан в рамото, излезе от другата страна, проби седалката и накрая се заби в стената зад нея. След всички преживени наскоро страдания тя почти не усети болката.

През дупката влезе двуметров аирлианец и спря, когато я видя да седи на командния пулт. Дънкан знаеше, че търси в паметта си, и забеляза как се промени лицето му, когато я позна.

Тя се усмихна и натисна един червен шестоъгълен бутон на страничната облегалка. Всички залитнаха, когато корабът-майка рязко увеличи скоростта.

Артад се втурна напред и без да обръща внимание на Дънкан, прокара шестопръстите си ръце по пулта.

Напразно.

Лиза Дънкан затвори очи и си помисли за мъжа си и сина си. За родната си планета. За своя народ.

Търкот видя кораба-майка — черен силует, който се носеше по небето. Спускаше се право надолу и се движеше толкова бързо, че едва го различаваше, когато се заби в предавателя.

Ударната вълна от сблъсъка го настигна — червен прах, камъни и марсиански въздух. Търкот бе повдигнат от земята и гребенът на вълната го „носи“ повече от два километра преди безцеремонно да го захвърли на повърхността.

Той се изправи и погледна нагоре. На мястото, където корабът-майка се беше забил в предавателя, зееше само огромна дупка.

Военномедицинският център „Триплър“, Оаху, Хавай

— Майк? Чуваш ли ме? Чува ли ме някой?

— Сигурно не — отвърна свързочникът. — Ако чуваха, вече щяха да ви отговорят. — И посегна да изключи микрофона.

— Не го докосвайте! — изхриптя Рейнолдс.

— Госпожо… — започна свързочникът, но медицинската сестра се пресегна над пациентката си, стисна ухото на младежа и леко го завъртя.

— Послушайте госпожата — каза Къмингс.

Военният внимателно отстрани пръстите й от ухото си, изправи се и излезе от стаята. Радиостанцията остана в нея.

— Майк Търкот? — прошепна Кели Рейнолдс. — Чуваш ли ме?

Марс

Търкот стоеше на ръба на кратера, където се бе намирал предавателят. Корабът-майка беше издълбал двадесет пъти по-голяма яма от онази, която бяха изкопали роботите. Виждаше останките на дъното и повечето от тях, изглежда, бяха части от кораба. Нямаше и следа от предавателя, кулите и всъдеходите на аирлианците. Всичко бе унищожено.

Бяха спечелили окончателна победа.

Трудно му беше да повярва след всичко, което се бе случило през няколкото месеца от пристигането му в Зона 51. Сянката на Аспазия. Рояка. Всички бяха мъртви. Бяха унищожени и двата кораба-майки.