Робърт Дохърти - Зона 51 - Истината

— Предавателят е настроен на стражевата честота, която се предава през тяхната база край Форт Браг — отвърна мъжът. — Трябва обаче да имате предвид времевата разлика.

— Моля?

— Радиовълните стигат от Земята до Марс за повече от две и половина минути. Така че ще минат пет минути преди да разберем дали някой ви чува.

Рейнолдс немощно кимна.

— Включете микрофона.

Свързочникът завъртя ключа.

— Майк. Майк Търкот. Тук е Кели Рейнолдс. Отговори дали ме чуваш. Вече знам истината. Знам всичко. Знам кои сме. Кои са хората.

Тя отпусна глава на възглавницата и зачака.

В космоса

Дънкан натисна един от шестоъгълните бутони и спасителната капсула излетя от кораба-майка към планетата.

Тя погледна напред. Нокътят бързо се приближаваше. Знаеше, че полетата и оръжията на кораба-майка са изключени, което я правеше беззащитна. Знаеше също, че Артад идва, за да си върне кораба-майка, а не да го унищожи.

Което напълно я устройваше.

При падането си в подножието на кулата Търкот остана без въздух и бе благодарен за това, като имаше предвид съдбата на другите седем десантници. Екскалибур беше оставил осемсантиметрова бразда по цялата дължина на пилона, но това бе намалило скоростта на майора достатъчно, за да се спаси.

Той вдигна МК-98, прибра меча в ножницата и се пресегна към голямата раница на гърба си, за да се увери, че тактическата ядрена бойна глава, която бяха демонтирали от „Томахок“, все още е на място. По време на службата си в спецчастите за кратко го бяха прехвърлили в групата САВ — стратегически атомни взривове. Беше ръководил демонтирането на седем от десетте бойни глави и тяхната подготовка.

За нещастие, щом се извадеше от тялото на ракетата, нямаше начин да програмират заряда за детониране при удар. Можеше да се активира само ръчно. Когато дишането му се поуспокои, Търкот се огледа. Кулата се намираше на петдесетина метра от горния край на ямата с предавателя. Не забеляза следи от аирлианците.

Тръгна към мрежата.

Дънкан чу изкънтяването на допрелия се до борда на кораба-майка нокът. Издълженият му корпус се прикрепи точно там, откъдето се бе отделил. Тя натисна контролния панел и в кораба отекна звукът от затварянето на скобите, които придържаха нокътя. После заключи люковете с парола, за да не позволи на по-малкия съд да избяга.

След като въведе още няколко команди, се обърна и зачака с лице към входа.

Достатъчно ли се беше приближил? Търкот знаеше приблизителния радиус на действие на бомбата — поне на Земята. Не бе сигурен, че на Марс ще е по-различен. В САВ този въпрос беше обект на спорове, тъй като половината от групата бяха сапьори, а останалите — снайперисти, които трябваше да държат бомбата под „позитивен контрол на огневата мощ“ до взривяването й. Никой не си падаше по „наглеждането“ на ядрено оръжие. Всички от групата бяха единодушни, че въпреки уверенията на специалистите за радиуса на взрива снайперистите са обречени. Бяха на мнение, че закъснителят, който се твърдеше, че бил вграден в бомбата, за да имат време да избягат, изобщо не съществува.

Когато бе измислил този план, Търкот беше приел същата участ.

Освен това бе решил, че зеленият светещ компонент в центъра на предавателя е сърцето на устройството. Трябваше да го унищожи, за да се погрижи аирлианците да не могат да възстановят системата.

Затова щеше да постави бомбата точно под центъра.

Когато наближи повърхността на Марс, спасителната капсула автоматично намали скоростта. Въпреки това се блъсна с висока скорост и се търкаля повече от километър и половина преди да спре. Пътниците бяха пристегнати с колани на огромните седалки, но търкалянето ги зашемети.

Всички в кабината бяха натъртени и повръщаха. Когато капсулата най-после спря, четиримата се спогледаха. Лийхи, най-новият член на екипа на Зона 51, първа наруши мълчанието.

— Какво ще правим сега?

Яков откопча коланите си, избърса предницата на ризата си и сви рамене.

— Ще чакаме. Нищо друго не можем да направим.

— Кого ще чакаме? — попита Лийхи. — Защо?

— Основателни въпроси — призна руснакът. — Най-вероятно ще чакаме смъртта.

— Майк.

Чул гласа на Дънкан, Търкот спря до предавателя.

— Да?

— Нокътят е тук. Заключих го за кораба-майка, за да не може да избяга. Виждам ги на дисплея да влизат през херметичния шлюз. Артад е с тях.

— Сигурна ли си? — Беше се надявал, че Артад ще се опита да си върне кораба-майка, преди да прати съобщение. Така щяха да постъпят повечето военачалници — да подобрят положението си, преди да докладват на командирите си.