Фьодор Достоевски - Идиот

— Колкото до пристрастията, вие, разбира се, право забелязахте и аз съм съгласен с вас — отговори спокойно князът, след като помисли един миг. — Ето аз прочетох наскоро книгата на Шарас за битката при Ватерло 112. Книгата, разбира се, е сериозна и специалистите твърдят, че е написана с голямо познаване на въпроса. Ала на всяка страница личи радостта от унижението на Наполеон и, изглежда, че Щарас би бил извънредно щастлив, ако можеше да отрече на Наполеон всякакъв признак на талант дори в другите битки; а това вече не е хубаво за едно толкова сериозно съчинение, защото показва дух на пристрастие. Много ли бяхте заети тогава със службата си при… императора?

Генералът беше във възторг. Забележката на княза със своята сериозност и искреност разсея и последните му съмнения.

— Шарас! О, и аз бях възмутен! И му писах още тогава, но… всъщност не си спомням сега. Питате ме дали съм бил зает в службата си. О, не! Назначиха ме за придворен паж, но още тогава аз не го смятах за сериозно. Освен това Наполеон много скоро загуби всяка надежда за сближение с русите и естествено щеше да забрави и мене, като се има пред вид, че ме беше привлякъл при себе си поради политически съображения, ако… ако лично не беше ме обикнал, смело мога да го кажа сега. Колкото до мене, сърцето ме теглеше към него. Не бяха взискателни за службата ми; трябваше да се явявам от време на време в двореца и… да придружавам императора в разходките му на кон. Това беше всичко. Аз яздех доста добре. Той излизаше на разходка преди обед, свитата му се състоеше обикновено от Даву 113, от мене, от мамелюка Рустан 114.

— Констан — промълви почти машинално князът.

— Не, Констан не беше тогава; той бе отпътувал тогава да занесе писмо… на императрица Жозефина; но вместо него имаше двама адютанти, няколко полски улани… това беше цялата му свита освен генералите и маршалите, разбира се, които Наполеон водеше със себе си, за да проучва местността, разположението на войските и за да се съветва… Доколкото си спомням сега, най-често биваше при него Даву: грамаден, пълен, хладнокръвен човек с очила и със странен поглед. С него най-често се съветваше императорът. Ценеше мислите му. Спомням си, веднъж се съвещаваха няколко дни; Даву идваше и сутрин, и вечер, често дори се препираха; най-после Наполеон почна като че ли да отстъпва. Те бяха двамата в кабинета, аз бях третият, но те почти не ме забелязваха. Изведнъж погледът на Наполеон пада случайно върху мене, странна мисъл се мярва в очите му. „Дете! — казва ми той изведнъж. — Как мислиш ти: ако приема православната вяра и освободя вашите роби, ще тръгнат ли русите подир мене, или не?“ — „Никога!“ — извиках аз възмутен. Наполеон беше смаян. „В блесналите от патриотизъм очи на това дете — каза той — аз прочетох мнението на целия руски народ. Достатъчно, Даву! Всичко това са фантазии! Изложете ми другия си проект.“

— Да, но и в този проект е имало велика идея! — каза князът, явно заинтересуван. — Значи, вие приписвате този проект на Даву?

— Поне бяха го начертали заедно. Разбира се, идеята беше на Наполеон, идея на орел, но и в другия проект също имаше идея… Това беше прочутият „conseil du lion“, 115както сам Наполеон наричаше този проект на Даву. Той се състоеше в това — да се затворят в Кремъл с цялата войска, да построят бараки, да се окопаят в укрепления, да разположат топовете, да убият по възможност повече коне и да насолят месото им; да намерят и да заграбят колкото се може повече храни и да презимуват до пролетта, а запролети ли се — да си пробият път през русите. Този план увлече силно Наполеон. Ние обикаляхме на коне всеки ден стените на Кремъл, той посочваше къде трябва да се събаря, къде да се строи, къде да бъде този люнет, къде онзи равелин, къде да има редици от блокхауси — поглед, бързина, удар! Всичко беше най-после установено; Даву настояваше за окончателно решение. Пак се съвещаваха двамата, а аз бях третият. Пак Наполеон ходеше из стаята със скръстени ръце. Не можех да откъсна очи от лицето му, сърцето ми биеше. „Отивам“ — каза Даву. „Къде?“ — попита Наполеон. „Да солим коне“ — отговори Даву. Наполеон трепна, решаваше се съдбата му. „Дете! — каза ми той изведнъж. — Какво мислиш за нашия проект?“. Разбира се, той ме попита така, както понякога човек с много голям ум в последния миг взема решението си с, ези или тура. Вместо да отговоря на Наполеон, аз се обръщам към Даву и му казвам сякаш в някакво вдъхновение: „Я си вървете по-бързо в родината, генерале!“ Проектът пропадна. Даву вдигна рамене и на излизане каза шепнешком: „Ва! Il devient sperstitieux!“ 116А на другия ден бе издадена заповед за отстъпление.