Фьодор Достоевски - Идиот

— Ето списанието, което взех от вас тези дни — кимна той важно към масата, дето го бе сложил, — благодаря.

— Ах, да, прочетохте ли тази статия, генерале? Харесва ли ви? Интересна, нали? — каза князът, зарадван, че може да почне един по-страничен разговор.

— Интересна може би, но нескопосно написана и, разбира се, глупава. А може да е и от край до край лъжа.

Генералът говореше със самоувереност, като дори малко провлачваше думите си.

— Да, но това е един толкова наивен разказ; авторът е стар войник, който е бил свидетел на пребиваването на французите в Москва 104; някои места са прелестни. Впрочем всякакви записки на очевидци имат голяма цена, който и да е авторът им. Нали?

— Да бях на мястото на редактора, нямаше да го напечатам; колкото до записки на очевидци въобще, склонни сме по-скоро да вярваме на грубия, но забавен лъжец, отколкото на един достоен и заслужил човек. Аз знам някои записки за дванадесета година, които… Княже, аз реших: напускам тази къща, къщата на господин Лебедев.

Генералът погледна многозначително княза.

— Вие си имате жилище в Павловск у… у вашата дъщеря… — каза князът, като не знаеше какво да каже. Той си спомни, че генералът бе дошъл да иска съвет по един важен въпрос, от който зависи съдбата му.

— У моята жена; с други думи, у дома и в къщата на моята дъщеря.

— Извинете, аз…

— Аз напускам къщата на Лебедев, скъпи княже, защото скъсах с този човек; скъсах снощи, съжалявайки, че не съм го направил по-рано. Аз изисквам уважение, княже, и желая да ми го засвидетелствуват дори онези, на които дарявам, така да се каже, сърцето си. Княже, аз често дарявам сърцето си и почти винаги бивам излъган. Този човек не беше достоен за моя подарък.

— Той е доста объркан — сдържано забеляза князът — и има някои черти… но между всичко това се забелязва сърце, хитър, а понякога и забавен ум.

Изтънчените изрази и почтителният тон явно поласкаха генерала, макар че от време на време все още личеше в погледа му известна недоверчивост. Ала тонът на княза беше толкова естествен и искрен, че не можеше да има никакво съмнение.

— Той има и хубави качества — поде генералът — и аз пръв му ги признах, като насмалко не подарих приятелството си на този индивид. Но аз не се нуждая нито от неговия дом, нито от гостоприемството му, защото си имам собствено семейство. Пороците си не оправдавам; аз съм невъздържан; пиех с него вино и сега може би си плащам за това. Но мигар само за пиенето (извинете, княже, грубата откровеност на един раздразнен човек), само за пиенето се привързах към него? Аз бях пленен тъкмо от качествата му, за които споменахте вие. Ала всичко си има граница, дори и качествата; и когато той изведнъж има дързостта да твърди пред мене, че в дванадесета година, още като дете, загубил левия си крак и го погребал във Ваганковското гробище в Москва, това вече минава всяка мярка и е проява на неуважение и нахалство…

— Може би това е било само шега, за да се посмеете весело.

— Разбирам. Невинната шега, измислена, за да се посмее човек весело, дори да е груба, не оскърбява човешкото сърце. Някои лъжат пък, ако искате, само от приятелство, за да бъдат приятни на събеседника си; но ако личи, че има неуважение, ако тъкмо с това неуважение искат да ви покажат, може би, че сте им дошли до гуша, тогава на благородния човек остава само да обърне гръб и да скъса, за да постави оскърбителя на мястото му.

При тези думи генералът дори се изчерви.

— Но Лебедев не е могъл да бъде в дванадесета година в Москва; той е твърде млад за това; смешно е.

— Това първо; но да речем, че по онова време е бил вече роден; ала как може да твърди в очите ми, че един френски стрелец насочил срещу него топа и му откъснал крака ей тъй, само за развлечение; че той прибрал този крак и го занесъл у дома си, после го погребал във Ваганковското гробище и казва, че поставил над него паметник с надпис от едната страна: „Тук е погребан кракът на колежкия секретар Лебедев“, а от другата: „Почивай, мили прах, до радостното утро“ 105и че най-после му прави всяка година панихида (което е вече богохулство) и по този случай всяка година отива в Москва. А за доказателство ме кани да го придружа в Москва, за да ми покаже гроба и даже в Кремъл същия оня френски топ, паднал в плен; уверява ме, че бил единадесетият предмет, като се почне от вратата, френски фалконет 106от стара система.

— А пък като гледаш, и двата му крака цели! — засмя се князът. — Уверявам ви, че това е невинна шега; не се сърдете.