Фьодор Достоевски - Идиот

Накрая князът почти се уплаши и определи на генерала среща за следния ден в същия час. Той си излезе бодър, извънредно много утешен и горе-долу успокоен. Вечерта, между шест и седем часа, князът прати да помолят Лебедев да дойде за момент при него.

Лебедев дойде с необикновена бързина, „чест било за него да се озове на поканата“, както започна той веднага с влизането си; като че ли никак не си спомняше, че три дни се беше крил и явно бе избягвал да се срещне с княза. Той седна на крайчеца на един стол, като правеше гримаси, усмихваше се, въртеше насам-натам засмени очички, потриваше ръце и имаше вид на напълно наивен човек, който се готви да чуе някаква голяма новина, отдавна очаквана и от всички предусещана. Тръпки побиха пак княза; ставаше му ясно, че всички бяха почнали да чакат нещо от него, че всички поглеждат към него с намеци, усмивки и смигане, сякаш желаят да го поздравят за нещо. Келер се беше вече отбивал два-три пъти за минутка също с явното желание да го поздрави: всеки път започваше възторжено и неясно, но офейкваше, без да довърши. (През последните дни той се беше запил здравата и вдигаше врява в някаква билярдна.) Дори Коля въпреки тъгата си два-три пъти направи неясни намеци пред княза.

Князът запита направо и малко сърдито Лебедев какво мисли за сегашното състояние на генерала и защо той е толкова неспокоен? Той му разправи с няколко думи разигралата се преди малко сцена.

— Всеки си има свои грижи, княже… особено в нашия странен и неспокоен век; така е — доста сухо отговори Лебедев и млъкна обиден, с вид на човек, когото са измамили жестоко в очакванията му.

— Каква философия! — усмихна се князът.

— Философията би била нужна, много нужна в нашия век от практична гледна точка, но я пренебрегват, това е то. Колкото до мене, многоуважаеми княже, макар че вие ми оказахте доверието си в един случай, който ви е известен, но само донякъде и в кръга на обстоятелствата, тясно свързани с този случай… Аз го разбирам и ни най-малко не се оплаквам.

— Лебедев, вие май ми се сърдите за нещо?

— Никак, ни най-малко, многоуважаеми и пресветли княже, ни най-малко! — извика възторжено Лебедев и сложи ръка на сърцето си. — Напротив, тъкмо сега разбрах, че нито с положението си в обществото, нито с умственото ми и душевно развитие, нито с натрупаните ми богатства, нито с досегашното ми поведение, нито със знанията — с нищо не заслужавам да бъда почетен от вашето високо доверие, на което се надявах; и ако мога да ви служа, то ще бъде само като роб или наемник, не другояче… Аз не се сърдя, но ми е мъчно.

— Хайде, моля ви се, Лукиян Тимофеич!

— Не другояче! Така е и сега, така е и в сегашния случай! Тъй като сърцето и мисълта ми неотстъпно ви следват, аз си казвах, срещайки ви: аз не съм достоен за приятелски излияния, но в качеството си на хазаин може би ще мога да получа в съответния момент и към предвижданата дата, така да се каже, предписание или поне някое съобщение пред вид известни предстоящи и очаквани промени.

Произнасяни тези думи, Лебедев просто беше впил пронизващите си очички в княза, който го гледаше изненадан; той още не бе загубил надежда да задоволи любопитството си.

— Абсолютно нищо не разбирам — извика князът почти разгневен — и… вие сте най-ужасният интригант! — избухна той изведнъж в най-искрен смях.

В един миг се разсмя и Лебедев и по сияещия му поглед личеше, че надеждите му се бяха прояснили и дори удвоили.

— И знаете ли какво ще ви кажа, Лукиян Тимофеич? Само не ми се сърдете: аз се учудвам на вашата наивност, и то не само на вашата! Вие с такава наивност очаквате нещо от мене, и то тъкмо сега, в този момент, че на мене ми е дори съвестно и срамно от вас, задето нямам с какво да ви задоволя; ала кълна ви се, че няма абсолютно нищо, можете ли да си представите! Князът пак се засмя.

Лебедев стана сериозен. Наистина неговото любопитство стигаше понякога до голяма наивност и нахалство; но в същото време той беше доста хитър и лукав, а в някои случаи дори твърде коварно потаен; с непрекъснатите си отблъсквания князът почти го беше направил свой враг. Но той го отблъскваше не защото го презираше, а защото любопитството на Лебедев докосваше една деликатна тема. На някои свои мечти князът гледаше още преди няколко дни като на престъпление, а Лукиян Тимофеич, като смяташе, че отказът на княза говори само за лично отвращение и недоверие към него, отиваше си с огорчено сърце и ревнуваше от княза не само Коля и Келер, а и собствената си дъщеря Вера Лукияновна. В този момент дори той имаше може би искреното желание да съобщи на княза една крайно интересна за него новина, но се затвори в мрачно мълчание и не му каза нищо.