Фьодор Достоевски - Идиот

— Без съмнение сигурно това го е смаяло и му е доказало, че не всички са заминали и че в Москва са останали и дворяни с децата си.

— Именно, именно! Той искаше да привлече болярите! Когато хвърли към мене орловия си поглед, сигурно в отговор очите ми са блеснали. „Voila un garçon bien éveillé! Qui est ton père?“ 109Аз веднага му отговорих, почти задъхан от вълнение: „Генерал, умрял на бойното поле за своята родина.“ — „Le fils d'un boylds et d'un brave par-dessus le marché! J'aime les boyards. M'aimes-tu, petit?“ 110На този бърз въпрос аз отговорих също така бързо: „Руското сърце е способно да познае великия човек дори във врага на своята родина!“ Право да си кажа, не си спомням дали буквално така се изразих… аз бях дете… но смисълът на думите ми е бил сигурно тоя! Наполеон беше поразен, той помисли и каза на хората от свитата си: „Харесва ми гордостта на това дете! Но ако всички руси мислят като него, тогава…“ Той не се доизказа и влезе в двореца. Аз веднага се смесих със свитата и припнах след него. Хората от свитата вече ми правеха път и ме смятаха за фаворит. Но всичко това трая само един миг… Спомням си само, че когато влезе в първата зала, императорът се спря изведнъж пред портрета на императрица Екатерина, дълго го гледа замислен и най-после каза: „Това е била велика жена!“ — и отмина. След два дни всички вече ме знаеха в двореца и в Кремъл и ми казваха „le petit boyard“. Ходех си в къщи само за нощуване. Домашните ми насмалко не се побъркаха. След още два дни почина придворният паж на Наполеон, барон дьо Базанкур 111, съсипан от похода. Наполеон си спомнил за мене; дойдоха да ме вземат и да ме заведат без никакво обяснение, премериха ми униформата на покойния, момче на дванадесет години, и когато вече ме отведоха така облечен при императора и той ми кимна с глава, казаха ми, че съм удостоен с благоволението да бъда назначен за придворен паж на негово величество. Аз се зарадвах, защото от дълго време вече изпитвах горещи симпатии към него… И освен това, ще се съгласите, блестящата униформа значи много нещо за едно дете… Аз носех тъмнозелен фрак с дълги и тесни поли; златни копчета, червени кожени обшивки на ръкавите със златни галони, висока, права, открита яка, везана със злато, галони и по полите; бели опнати панталони от еленова кожа, бяла копринена жилетка, копринени чорапи, обуща с токи… А когато императорът се разхождаше на кон и аз участвувах в свитата, носех високи ботуши. Макар че положението не беше блестящо и се предчувствуваха вече огромни бедствия, етикетът се спазваше, доколкото бе възможно, и дори толкова по-точно, колкото по-силно се предчувствуваха тези бедствия.

— Да, сигурно… — избърбори князът почти съвсем смутен — вашите записки биха били… извънредно интересни.

Генералът, разбира се, разправяше неща, които до вчера бе разправял на Лебедев, и затова ги разказваше плавно; но сега пак погледна недоверчиво княза.

— Моите записки? — каза той с удвоена гордост. — Вие ми говорите да напиша записките си? Това не би ме съблазнило, княже! Ако искате да знаете, те са вече написани, но… аз ги държа под ключ. Нека ги обнародват, когато затрупат с пръст очите ми, тогава без съмнение те ще бъдат преведени и на други езици не заради литературната им стойност, о, не, а зарад важността на огромните събития, на които аз бях, макар и дете, очевидец; нещо повече: благодарение на това, че бях дете, аз можах да проникна в най-интимната, така да се каже, спалня на „великия човек“! Нощем слушах стенанията на този „великан в нещастието“, той нямаше основание да се срамува от своите стенания и сълзи пред едно дете, макар че аз вече разбирах, че причина за неговите страдания беше мълчанието на император Александър.

— Наистина той му е писал писма… с предложения за мир… — намекна плахо князът.

— Всъщност ние не знаем какви предложения са съдържали неговите писма, но той пишеше всеки ден, всеки час, писмо след писмо! Ужасно се вълнуваше. Една нощ, когато бяхме сами, аз се спуснах със сълзи на очи към него (о, колко го обичах!): „Поискайте, поискайте прошка от император Александър!“ — извиках му аз. Ясно, че аз трябваше да му кажа: „Сключете мир с император Александър“, но нали бях дете; изразих наивно мисълта си. „О, дете мое! — отговори той, като ходеше насам-натам из стаята. — О, дете мое! — той като че ли забравяше тогава, че съм на десет години и дори му правеше удоволствие да приказва с мене. — О, дете мое, аз съм готов да целувам краката на император Александър, но затова пък вечно ще мразя пруския крал и австрийския император и… най-после… ти не разбираш нищо от политика!“ Спомни си сякаш изведнъж с кого говори и млъкна, но дълго време още от очите му изскачаха искри. Ех, ако опиша всички тези събития — а аз съм бил свидетел и на най-велики събития — и ги издам сега, та като почнат всички тези критици, всички тези литературни славолюбия, всички тези зависти, пристрастия и… о, не, покорно благодаря!