Фьодор Достоевски - Идиот

Предчувствията му се сбъднаха. Още вечерта получи една странна бележка, кратка, но решителна. Генералът му пишеше, че се разделя с него завинаги, че го уважава и му е благодарен, но че дори и от него не може да приеме „изрази на състрадание, които унижават достойнството на един и без това вече нещастен човек“. Когато князът научи, че старецът се е затворил у Нина Александровна, почти се успокои за него. Но както вече видяхме, генералът бе направил някакви поразии и у Лисавета Прокофиевна. Тук не можем да разправим подробности, но ще отбележим накратко, че като последица от срещата генералът уплаши Лисавета Прокофиевна, а с горчивите си намеци за Ганя я възмути. Той бе позорно изпъден. Ето защо той прекара такава нощ и такава сутрин, съвсем се побърка и избяга на улицата почти като луд.

Коля все още не разбираше ясно какво става и се надяваше да му подействува със строгост.

— Е, къде ще се мъкнем сега, как мислите, генерале? — каза той. — При княза не искате, с Лебедев се скарахте, пари нямате, а аз още по-малко: и ето ни сега с празна торба насред улицата.

— По-добре с празна, отколкото върху празна — избърбори генералът, — с този… каламбур аз възбудих възторг… в офицерското събрание… в четиридесет и четвърта… Хиляда… осемстотин… четиридесет и четвърта година, да!… Не си спомням… О, не ми напомняй, не ми напомняй! „Къде е младостта ми, къде е свежестта ми!“ Както е извикал… кой е казал това, Коля?

— Това е цитат от Гогол, в „Мъртви души“, татко — отговори Коля и крадешком хвърли уплашен поглед към баща си.

— Мъртвите души! Аха, да, мъртви! Когато ме погребеш, напиши на гроба: „Тук почива една мъртва душа!“

Позорът ме преследва!

А това кой е казал, Коля?

— Не знам, татко.

— Не бил съществувал Еропегов! Ерошка Еропегов!… — извика той разярен, като се спря на улицата. — И това го казва моят син, собственият ми син! Еропегов, човекът, който единадесет месеца беше за мене като същински брат, за когото аз се дуелирах… Един ден княз Вигорецки, нашият капитан, както си пием, му казва: „Ти, Гриша, къде си получил ордена „Света Ана“, това ми кажи?“ — „На бойното поле на моята родина, ето къде го получих!“ Аз извиках: „Браво, Гриша!“ И това стана причина за дуел, а след това той се венча… за Мария Петровна Су… Сутугина и беше убит на бойното поле… Куршумът се отплесна от кръста, който носех на гърдите си, и право в челото му. „Никога няма да го забравя!“ — извика той и падна на място. Аз… аз служих честно, Коля; аз служих благородно, но позорът… „позорът ме преследва!“ Ти и Нина ще дойдете на гроба ми… „Горката Нина!“ По-рано така я наричах, Коля, отдавна беше то, в първите години още, и това й правеше голямо удоволствие… Нина, Нина! Какво направих аз от твоя живот! Как можеш да ме обичаш, търпелива душа! Твоята майка има ангелска душа, Коля, чуваш ли, ангелска!

— Знам го, татко. Татко, миличък, да се върнем в къщи при мама! Тя тичаше подире ни! Но какво ви стана? Сякаш не разбирате… Хайде, защо плачете?

Коля сам плачеше и целуваше ръцете на баща си.

— Ти ми целуваш ръцете, на мене!

— Ами да, на вас, на вас. Какво чудно има? Хайде, защо ревете насред улицата, и това ми било генерал, военен човек, хайде да вървим!

— Бог да те благослови, мило момче, задето си запазил почитанието си към опозорения, да, към опозорения старец, твоя баща… дано и ти имаш такова момче… le roi de Rome… О, „да бъде проклет, да бъде проклет тоя дом!“

— Но какво става наистина тук! — кипна изведнъж Коля. — Какво се е случило? Защо не искате да се върнете сега в къщи? Да не сте си загубили ума?

— Ще ти обясня, ще ти обясня… всичко ще ти кажа; не крещи, ще ни чуят… le roi de Rome… О, тежко ми е, тъжно ми е!

Няня, къде е твоят гроб!

Кой е казал това, Коля?

— Не знам, не знам кой го е казал! Да вървим веднага в къщи, веднага! Ще пребия от бой Ганка, ако потрябва… но къде пак отивате?

Ала генералът го дърпаше към входа на една близка къща.

— Къде отивате? Това не е нашата къща!

Генералът седна на външното стълбище и все дърпаше Коля за ръката.

— Наведи се, наведи се! — брътвеше той. — Всичко ще ти кажа… позорът… наведи се… дай си ухото, ухото; на ухото ще ти кажа…

— Но какво става с вас! — уплаши се ужасно Коля, но все пак подаде ухото си.

— Le roi de Rome… — пошепна генералът, който като че ли цял трепереше.

— Какво?… Но отде ви е дошъл на ума все тоя le roi de Rome?… Какво значи това?

— Аз… аз… — зашепна пак генералът, все по-силно и по-силно впивайки ръце в рамото на „своето момче“ — аз… искам… всичко да ти… Мария, Мария… Петровна Су-су-су…