Фьодор Достоевски - Идиот

— Всичко това е извънредно интересно — каза князът с много тих глас, — ако всичко е било точно тъй… тоест искам да кажа… — побърза да се поправи той.

— О, княже! — извика генералът, толкова силно опиянен от собствения си разказ, че може би не беше вече способен да спре дори пред най-голямата непредпазливост. — Вие казвате: „Ако всичко е било точно тъй!“ Но то беше повече в действителност, уверявам ви, много повече! Всичко това са само нищожни, политически факти. Но аз ви повтарям, че бях свидетел на нощните сълзи и стенания на този велик човек; а това вече никой освен мене не е видял! Вярно, че към края той вече не плачеше, изплакал си беше сълзите, а само стенеше от време на време; лицето му все повече и повече се забулваше сякаш в мрак. Като че ли вечността простираше вече над него мрачното си крило. Понякога нощем прекарвахме по цели часове сами, в мълчание — мамелюкът Рустан хърка в съседната стая; страшно дълбоко спеше този човек. „Затова пък е верен на мене и на династията ми“ — казваше за него Наполеон. Веднъж ми беше много мъчно и внезапно той забеляза сълзите в очите ми; погледна ме нежно: „Ти ме съжаляваш! — извика той. — Само ти, дете, а може би ще ме съжали и друго едно момче, моят син, le roi de Rome 117; всички други ме мразят, а дойде ли нещастието, братята ми първи ще ме предадат!“ Аз се разридах и се спуснах към него; и той не можа да издържи: прегърнахме се и сълзите ни се смесиха. „Напишете, напишете едно писмо на императрица Жозефина 118“ — му казах аз през сълзи. Наполеон трепна, помисли и ми каза: „Ти ми напомни за третото сърце, което ме обича; благодаря ти, приятелю!“ И той седна и написа онова писмо до Жозефина, с което още на другия ден бе изпратен Констан.

— Прекрасно сте постъпили — каза князът, — сред лошите му мисли сте събудили едно добро чувство у него.

— Точно така, княже, и колко добре обяснявате това, слушайки гласа на собственото си сърце! — извика възторжено генералът и — чудно — истински сълзи блеснаха в очите му. — Да, княже, това беше велико зрелище! И знаете ли, аз насмалко не тръгнах подире му за Париж и в такъв случай, разбира се, щях да споделя с него „знойния остров на заточението“, но уви! Съдбите ни се разделиха! Ние се сбогувахме: той отиде на знойния остров, където може би в минути на ужасна скръб си е спомнил поне веднъж за сълзите на клетото дете, което го беше прегърнало и му беше простило в Москва; а аз бях пратен в кадетски корпус, дето намерих една сурова дисциплина, груби другари и… Уви! Всичко отиде на вятъра! „Не искам да те отнемам от майка ти, за да дойдеш с мене! — каза ми той в деня на отстъплението. — Но бих желал да направя нещо за тебе.“ Той бе вече на коня си. „Напишете ми за спомен нещо в албума на моята сестра“ — казах аз плахо, защото той беше мрачен и много развълнуван. Той слезе от коня, поиска перо, взе албума. „На колко години е сестра ти?“ — попита ме той с перото в ръка. „На три години“ — отвърнах аз. „Petite fille alors.“ 119И написа в албума:

„Ne mentez jamais!

Такъв съвет и в такъв момент, съгласете се, княже!

— Да, забележително!

— Този лист от албума бе сложен в златна рамка със стъкло, и вися цял живот на най-лично място в гостната на сестра ми, чак до смъртта й — тя умря при раждане; къде е сега — не знам… но ах, Боже мой! Два часът е вече! Как можах да ви задържа толкова, княже! Това е непростимо.

Генералът стана от стола.

— О, напротив! — смънка князът. — Вие така ме увлякохте и… най-после… това беше толкова интересно; много ви благодаря!

— Княже! — каза генералът, като стисна пак до болка ръката му и със светнали очи се вгледа втренчено в него, сякаш изведнъж се опомни и се слиса от някаква внезапна мисъл. — Княже! Вие сте толкова добър, толкова чистосърдечен, че понякога ми става дори жал за вас. Аз ви гледам с умиление; о, нека Бог ви благослови! Нека вашият живот започне и разцъфти… в любов. Моят е вече свършен! О, простете, простете!

Той излезе бързо, като закри с ръце лицето си. Князът не можеше да се съмнява в искреността на вълнението му. Той разбираше също така, че старецът излезе, опиянен от своя успех; ала все пак той смътно чувствуваше, че това беше един от онези лъжци, които, макар че се наслаждават от лъжите си чак до самозабрава, все пак и на върха на своето опиянение тайно подозират, че не им вярват и не могат да им вярват. В сегашното си положение старецът можеше да отрезвее, да се засрами извънредно много, да заподозре княза в прекомерно съчувствие към него и да се оскърби. „Не сторих ли зле, дето го оставих да се екзалтира толкова?“ — тревожеше се князът, но изведнъж не издържа и прихна да се смее гръмовито, което трая десетина минути. На път беше вече да почне да се кори за този смях; ала начаса разбра, че няма защо да се укорява, понеже му беше безкрайно жал за генерала.