Александър Дюма - Ема Лайона

— Един господин, облечен в сукно, иска да поговорите.

Но това съобщение, при цялата му точност, изглежда, нямаше нужното въздействие и маркизът заговори сам:

— Отвори, приятелю! Идвам от името на вицекраля.

Тези думи подействуваха като вълшебна пръчка. Вратата се отвори и под неясна светлина на димящата лампа, която слабо осветяваше купчина окървавени кози кожи и кости, на прага се появи едно отвратително същество, осакатено и отблъскващо. Това беше Бекайото с изтеклото си око, отрязаните пръсти и дървения си крак. Застанал при входа на своята кланица, той определено напомняше демона на разрушението. Маласпина, който не се отличаваше с излишна чувствителност, все пак неволно се отдръпна с отвращение. Това не се изплъзна от вниманието на чудовището.

— Е, вярно, не съм много красив, ваша светлост, — проговори той, като скърцаше със зъби (това действие при него заместваше смеха)! Но предполагам, че не сте очаквали да намерите тук някоя статуя, като онези в Бурбонския музей?

— Не, очаквах да намеря верен слуга на краля, човек който не обича якобинците и се е заклел да отмъсти. Изпратиха ме при вас и ми казаха, че вие сте най-подходящият човек.

— И не са ви излъгали, ваша светлост. Ще благоволите ли да влезете?

Маркизът преодоля отвращението си и прекрачи прага.

Малчуганът, който изгаряше от нетърпение да узнае как ще завършат преговорите, искаше да се промъкне след него, но Бекайото го заплаши с обезобразената си ръка.

— Назад, малкия! — изръмжа той. — Нямаш работа тук! — и затръшна вратата под носа на момчето.

Маркизът и Бекайото прекараха заедно около десет минути, после Маласпина излезе. Кожарят почтително го изпрати до вратата.

Маласпина направи няколко крачки по улицата, когато се натъкна на малчугана.

— А, ти си бил тук, момченце.

— Разбира се че съм тук. Чакам.

— Какво?

— Дали всичко е наред?

— Да. И какво от това?

— Спомнете си ваша светлост, че ми дължите още един пиастър.

Маркизът порови в джоба си.

— Дръж, — каза той като протегна на момчето сребърната монета.

— Благодаря, ваша светлост, — каза то като стисна в юмрука си двете монети и ги задрънка една в друга като кастанети. — Да ви даде Бог дълъг живот!

Маркизът отново седна в каретата и заповяда на кочияша да го откара в театъра. А през това време Пепино, покатерил се върху куп камъни пред иконата на Богородица, разглеждаше под светлината на кандилото получените монети.

— Гледай ти! — промърмори момчето. — Дал ми е дукат вместо пиастър! Измамил ме е с два карлини. Ама че мошеници са тези знатни господа!

Докато Пепино произнасяше тази сентенция, Маласпина пристигна на малкия площад пред театъра. Каретата на вицекраля беше още там. Маркизът скочи на земята, плати на кочияша и изтича нагоре по стълбите.

— Ах, вие ли сте Маласпина, — произнесе князът.

— Да, княже, — отвърна маркизът с обичайната си рязкост.

— Е, какво?

— Всичко е наред. Утре в десет сутринта заповедта на негово величество ще бъде изпълнена.

— Благодаря, — отвърна князът. — Сядайте, вие изпуснахте дуета във второто действие, но, за щастие, се върнахте навреме, за да чуете „Преди да изгрее зората“.

Ние много бихме искали да пропуснем последните подробности, за които ни остава да разкажем и, след като сме проследили до края този страдален път, просто да начертаем на надгробния камък: „Тук почива Луиза Сан Феличе, мъченицата“. Но неумолимата История, която ни водеше през цялото протежение на това дълго повествование, не ни позволява да отстъпим дори на крачка, дори ако силите ни пресек-ват и ни се наложи, като божествения ни учител, да падаме три пъти по пътя, изнемощели под тежестта на товара си.

Но да се закълнем поне, че няма да се наслаждаваме на ужасите. Ние не измисляме нищо, а само излагаме събитията, както обикновеният зрител би преразказал гледаната от него в театъра трагедия. Уви! Този път реалната действителност превъзхожда всичко, което би могло да измисли човешкото въображение.

Боже на страшния съд! Отмъстителни Боже! Боже на Микеланджело! Дай ни сили да стигнем до края!

Както беше казано в предишната глава, пленницата от Пристанищния замък, едва съвзела се от родилните мъки, беше изпратена от Палермо в Неапол с корвета „Сирена“ и отведена в затвора Викария, в килията, свързана с параклиса.

Безсилна да стои на крака, нито дори да седне, тя буквално рухна на сламеника. Беше толкова слаба, умираща, почти мъртва, че тъмничарите не сметнаха за нужно да я оковават. Те не се бояха, че може да избяга, както ловецът не се бои, че може да отлети гълъбът, на когото той е счупил с куршума си крилото.