Александър Дюма - Ема Лайона

Притисната до гърдите на Салвато, младата жена почувства как сърцето му затуптя лудо в гърдите му.

— Какво се е случило? — попита тя с разширени от страх очи.

— Нищо. Бог ще ни помогне.

Бегълците действително се нуждаеха от Божията помощ: под краката им се разхождаше часовой, а силите на Салвато вече се изчерпваха — те биха стигнали за да се спусне, но му беше невъзможно да се изкачи обратно в килията. При това, да се спуснат, значеше, че може да умрат, докато обратното изкачване обещаваше сигурна смърт.

Салвато не се колеба. Като изчака удобната минута, когато часовоят премина под кулата и се оказа с гръб към него, той скочи долу. Но едва беше докоснал земята, човекът се обърна. Като забеляза на десет крачки пред себе си нещо, което мърдаше в мрака, той извика:

— Кой е?

Салвато не отговори. Като хвана за ръката полумъртвата от страх Луиза, той се спусна към морето, където беше сигурен, че го очаква лодка.

— Кой е? — повтори часовият, докато приготвяше оръжието си.

Салвато бягаше мълчаливо. Той вече различаваше лодката, виждаше приятелите си, чуваше как баща му вика: „Дръж се!“, а на матросите заповядва: „Приближи се!“

— Кой е? — за трети път извика войникът и се прицели. Въпросът отново остана без отговор и при светлината на една проблеснала мълния часовият стреля. Луиза почувства как Салвато залитна, падна на едно коляно и извика, по-скоро от ярост, отколкото от болка. После, като се обърна към стрелящия по него войник, който с всички сили викаше „Тревога!“ проговори с угасващ глас:

— Спасете я!…

Полуприпаднала, обезумяла от мъка, без да може да освободи ръцете си, завързани около шията на Салвато, Луиза видя като в лош сън, как два отряда от хора, по-скоро прилични на разярени демони, се хвърлиха един срещу друг в ръкопашна схватка, раздаваха удари на всички страни, сред ръмжене и предсмъртни хрипове, като тъпчеха с крака падналите. След пет минути човешкото кълбо се раздели: полумъртвата Луиза остана в ръцете на войниците и те я повлякоха към крепостта, а матросите отнесоха в лодката мъртвия Салвато, на когото куршумът на часовия беше пронизал сърцето, и баща му, изгубил съзнание от удар с приклад по главата.

Едва Луиза беше върната обратно в затвора и почувствува преждевременни родилни болки, предизвикани от ужасните вълнения, и към пет часа сутринта роди мъртво дете.

Провидението беше проявило милосърдие, или по-точно, беше се засрамило от толкова страдания, и избави нещастницата от последната мъка: необходимостта да се раздели с детето си!

Осем дни по-късно вицекралят на Неапол, княз Касаро Статела, който се намираше в театъра на Флорентинците заедно със стария ни познат маркиз Маласпина, видя как се отвори вратата на ложата му и забеляза в коридора един дворцов служител съпроводен от някакъв флотски офицер. В ръцете си офицерът държеше плик, подпечатан с голям червен печат.

— За негово сиятелство, вицекралят! — каза служителят.

Морякът с поклон протегна плика към княза.

— От кого е?

— От негово величество кралят на Двете Сицилии, отвърна офицерът. — Писмото е твърде важно, затова се осмелявам да помоля ваше сиятелство да се подпише за получаването.

— Значи, пристигате от Палермо? — попита князът.

— Отплавах вчера на „Сирена“.

— Как е здравето на негово величество?

— Превъзходно, княже.

— Издайте му разписка от мое име, Маласпина.

— Изглежда, съобщението е много важно? — попита секретарят.

— Извънредно важно, ваша светлост.

Маркизът даде исканата разписка, върна се в ложата и затвори вратата след себе си. Князът тъкмо завършваше четенето. Той протегна на маркиза писмото с думите:

— Вземете, Маласпина, това е по вашата част.

Маркизът взе листа и прочете следната лаконична и ужасяваща заповед:

„Изпращам ви Сан Феличе. Дванадесет часа след пристигането си в Неапол трябва да бъде екзекутирана.

Тя се изповяда, следователно Божията благодат вече се е разпростряла над нея.

Маласпина изумено погледна княза.

— Как да го разбирам?

— Както желаете, любезни. Поразмислете малко, това се отнася до вас.

И вицекралят отново се потопи в звуците на „Тайният брак“, шедьовърът на бедния Чимароза, който току-що беше умрял във Венеция, от страх, че ще го обесят в Неапол.

Маласпина онемя. Той никога не беше предполагал, че в задълженията му като секретар на вицекраля влиза и уреждането на екзекуции. Но, както вече казахме, маркизът беше, макар и насмешлив, но послушен царедворец. Така че, трябваше князът да се обърне към него с думите: „Чухте ли?“ — за да се поклони и веднага да излезе, мълчалив, но готов да се подчини.