Александър Дюма - Ема Лайона

Той се спусна по стълбата, взе една карета и заповяда незабавно да го отведат във Викария.

Не беше минал още и час, откакто Сан Феличе беше пристигнала там, разбита от мъка, смазана от безкрайните страдания и едва държаща се за нишката на живота. Изпратиха я в стаята, съседна на параклиса, същата където бяха преживели предсмъртните си мигове Чирило, Карафа, Пиментел, Мантоне и Микеле.

Писмото се придружаваше от една-единствена инструкция:

„Тази екзекуция, за която той отговаря с главата си, се възлага на негово сиятелство княз Касаро Статела“.

Маркизът разбра, че наистина се налага да размисли, както се беше изразил вицекралят. Той можеше да се колебае преди да вземе решение, но след това трябваше неотклонно да го изпълнява.

След като седна отново в каретата, той извика на кочияша:

— Улица Соспири дел Абисо!

Читателят помни кой живееше на тази улица.

Когато спря пред прага на къщата, Маласпина почувства известно отвращение, което му попречи да влезе в този прокълнат дом.

— Повикай маестро Донато, — заповяда той на кочияша, — нека излезе да поговорим.

Човекът скочи от капрата, отвори вратата и извика:

— Ей, маестро Донато, излезте! В отговор се дочу женски глас:

— Татко не е в Неапол.

— Как така не е в Неапол?! Да не се е оттеглил от работа?

— Не, ваша светлост, — отвърна същият глас. — Той е в Салерно по служба.

— По служба? Какво значи това, обяснете красавице.

Той забеляза, че на вратата се показа млада жена, а зад нея някакъв мъж, който, изглежда, й беше любовник или съпруг.

— Ах, ваша светлост, всичко е много просто, — отвърна жената, която беше самата Марина. — Вчера умря неговият събрат от Салерно и татко трябваше да отиде да го замести. Има четири екзекуции. Той замина днес сутринта и ще се върне утре вечер.

— И не е ли оставил заместник?

— Не. Нямаше такава заповед, а и затворите са почти празни. Той взе и помощници, защото не се доверява на чужди хора, с които никога по-рано не е работил.

— А този момък не би ли могъл да го замени при необходимост? — посочи маркизът стоящия зад нея мъж.

— Джовани — читателят отдавна се е досетил, че това беше той, осъществил най-после мечтите си, — отрицателно поклати глава.

— Аз не съм палач, — каза той, — а рибар.

— Какво да правим? — попита Маласпина. — Дайте съвет, ако не искате да помогнете.

— Почакайте… Хрумна ми нещо! В нашия квартал живеят много касапи, а те повечето са роялисти. Ако узнаят, че трябва да се обеси якобинец, може би някой от тях ще се съгласи да свърши тази работа.

Маркизът разбра, че това е единственото възможно решение и тъй като каретата му не можеше да проникне в лабиринта от улици между крайбрежието и Стария пазар, се отправи пеша да търси палач-доброволец.

Той напразно се опита да уговори трима здравеняци, които отказаха въпреки предложените седемдесет пиастра и показаното им разпореждане с подписа на самия крал. Маласпина съвсем се беше отчаял и, излизайки от дюкяна на последния месар, той се спря нерешително и промърмори: „Не мога да я убия сам!“ — когато изведнъж човекът, осенен от внезапна идея, повика маркиза.

— Ваша светлост, струва ми се, че измислих нещо.

— Най-после, — с облекчение въздъхна Маласпина.

— Имам един съсед… Той, наистина, не е месар, а Бекайо, коли козите, но нали не държите непременно на месар?

— Трябва ми човек, който да свърши работа.

— Е, тогава обърнете се към него. Републиканците доста го измъчиха, та сигурно ще е доволен да им го върне.

— А къде живее?

— Ела тук, Пепино! — извика месарят към едно момче, което дремеше върху купчина полуизсъхнали кожи в дъното на магазина. — Ела тук и покажи пътя на негова светлост.

Хлапакът стана, протегна се, изръмжа недоволно, че са нарушили първия му сън, но все пак се подчини.

— Да вървим, приятелче, — каза Маласпина, — и ако всичко се уреди, ще получиш един пиастър.

— А ако не се уреди, — възрази момчето с непоколебимата логика на егоизма, — вие все пак ме събудихте.

— Така е, — съгласи се Маласпина. — Ето ти един пиастър, в случай, че не успеем, а успеем ли, ще получиш още един.

— Това вече е разговор! Направете си труда да ме последвате, ваша светлост.

— А далече ли е?

— Не, ваша светлост, трябва само да прекосим улицата. Дюкянът, който търсеха, беше затворен, но през лошо затворените капаци се процеждаше светлина.

— Ей, Бекайо! — извика момчето, като удряше с юмрук по кепенците.

— Кой е? — дочу се груб глас.