Александър Дюма - Ема Лайона

Новият тъмничар грижливо сгъна и пъхна в джоба си свидетелството, взе от масата ключовете, привърза ги отново към пояса си и излезе.

Надзирателят, на когото съобщиха заповедта на коменданта, започна да развежда новака по коридорите, като му показваше обитаемите килии. Те бяха девет. При килията на Сан Феличе той се спря, за да обясни колко важна пленница е затворена вътре. Три пъти през деня и два пъти през нощта — В девет вечерта и три след полунощ — трябваше да влиза при нея в килията, за да се увери, че не е избягала. А точно същия ден беше пристигнала нова заповед да се удвои бдителността на вътрешната и външната охрана.

Най-после надзирателят показа на новака и стаята на охраната. Пазачът, комуто беше поверена тази част от крепостта, трябваше да прекарва тук цялата нощ. За сън му бяха отредени четири часа през деня. Ако му станеше скучно в караулното помещение, или се боеше да не заспи, той можеше да се разхожда по коридорите.

Беше единадесет и половина, когато надзирателят се раздели с новия служител, посъветва го да бъде бдителен и прилежен, а той му обеща, че ще се постарае да надмине очакванията на началниците си. И наистина всеки, който би го видял пред вратата на караулното помещение, което гледаше към главния коридор в подножието на стълбище номер едно, неподвижен, с широко отворени очи и заслушан във всеки звук, — човек би си казал, че той най-добросъвестно държи на думата си.

Той стоя така докато в крепостта не затихнаха последните стъпки. Удари полунощ.

Щом заглъхна последният удар, новият тъмничар, когото досега можеха да помислят за статуя на очакването, изведнъж оживя и, движен от някакво внезапно решение, без да бърза, но и без да се колебае, тръгна нагоре по стълбата. Ако някой би чул стъпките му, би го забелязал, или би започнал да разпитва, той би могъл да отговори: „докато баща ми отсъства, ми е наредено да пазя затвора, и аз го пазя“. В крепостта всички спяха. Никой не го видя, никой не го чу, никой не му зададе въпрос.

Когато стигна третия етаж, той премина целия коридор и се върна обратно, като този път вървеше по-внимателно, стъпваше безшумно със затаен дъх и напрегнато се ослушваше. Внезапно той се спря пред вратата на Сан Феличе. Ключът за килията беше готов в ръката му. Той го пъхна в ключалката и го завъртя толкова предпазливо, че едва можеше да се чуе шумът от допира на желязото. Вратата се отвори.

Този път нощта беше тъмна, вятърът свиреше в пръчките на прозоречната решетка, а самият прозорец оставаше невидим в мрака. Младият човек пристъпи напред, като едва сдържаше дъха си. Очите му напразно търсеха пленницата и той прошепна:

— Луиза!…

Ухото му долови едва изречен отговор: „Салвато!“ — и в същия миг нечии ръце обвиха шията му, нечии устни се притиснаха до неговите. Радостният шепот се смеси с пламенно дихание. За първи път след съда, а значи след раздялата им, влюбените бяха един до друг.

Вероятно, Салвато беше предупредил още през деня Луиза, за да не се изплаши и да не извика от изненада при появата му. Ето защо изпълнена с надежда и тревога, тя чакаше Салвато да я повика пръв и едва тогава му отвърна. Двамата замряха в мълчалив екстаз и за тях времето спря. Само двете предани сърца лудо туптяха едно до друго.

Пръв се опомни Салвато.

— Луиза, любима, не трябва да губим нито секунда. Настъпи съдбоносният час. Аз ти казах: „Бъди спокойна и търпелива, ние ще умрем заедно, или заедно ще живеем“. Ти се надяваше на мен и ето ме тук.

— О, да! Бог е велик и милостив! Какво трябва да правя? Как мога да ти помогна?

— Слушай, — отвърна й Салвато. — Трябва да свърша една работа, която ще заеме около час: да изпиля решетките на прозореца. Току-що удари полунощ, пред нас са още четири часа тъмнина. Няма да бързаме, но ще използваме нощта, — утре всичко ще се разкрие.

— Още веднъж те питам, какво трябва да правя през този час?

— Ще оставя вратата полуотворена. Застани до нея и слушай дали нещо не предвещава опасност. При най-малкото подозрение ме повикай. Аз ще изляза в коридора и ще те заключа, след което ще продължа обиколката си. След четвърт час ще се върна и ще довърша започнатото. А сега, повикай на помощ цялата си смелост и хладнокръвие!

— Бъди спокоен, приятелю. Ще докажа, че съм достойна за теб, — отвърна Луиза, като стисна ръката му с почти мъжка сила.

Салвато извади от джоба си тънка стоманена пила и още една резервна, в случай, че първата се счупи по време на работа. Луиза застана до вратата, за да може да чуе всеки шум в коридора и на стълбите. Младият човек започна с твърда и уверена ръка да пили желязната пръчка. Пилата беше толкова фина, че шумът почти не се чуваше. Впрочем, дори и по-силен звук би се загубил в поривите на вятъра и първите далечни гръмотевици, предвещаващи скорошната буря.