Александър Дюма - Ема Лайона

— Бог не пожела да ви отмине и най-малката от предопределените за вас страсти… Укрепете духа си, мъченице! Вие сте на път към небесното блаженство.

Той подложи рамото си, на което тя се облегна и заедно с нея изкачи стъпалата, бутна вратата към параклиса и каза:

— Ето ни.

— Дълго се приготвяхте! — промърмори Бекайото. — Наистина, осъдената не е лоша…

— Замълчи, негоднико! — прекъсна го покаяникът. — Имаш право да убиеш, а не да оскърбяваш.

Спуснаха се по стълбата, минаха през трите решетки и излязоха на двора. Там ги очакваха дванадесет свещеника и момчета от хора, които държаха хоругви кръстове. Двадесет и четирима „бианки“ бяха готови да съпровождат жертвата, под аркадите стояха множество монаси от различни ордени, които трябваше да се присъединят към кортежа. Лееше се проливен дъжд.

Луиза се огледа, изглежда търсеше нещо.

— Какво желаете? — попита каещият се.

— Бих искала да имам кръст, — помоли тя.

Монахът извади из под расото си сребърен кръст на черна кадифена лента и го надяна на шията й.

— О, спасителю! — промълви тя. — Никога няма да изпитам всичките ти страдания, но аз съм жена, дай ми сили!

И тя долепи устни до кръста, за да почерпи сили от тази целувка.

— Да вървим, — каза Луиза.

Процесията потегли. Отпред вървяха свещениците, като нареждаха протяжно погребални молитви. След тях се мъкнеше, подпрян на патерица отвратителният в ликуването си Бекайото. Той се смееше свирепо и сечеше въздуха със стисната в дясната ръка брадва, като че ли това бяха човешки глави. После идваше Луиза опряна с дясната си ръка в рамото на каещия се, а с лявата притискаше кръста към устните си. След тях вървяха двадесет и четирима „бианки“. Шествието завършваха монасите от различните ордени в разноцветните си раса.

Процесията излезе на площад Викария и завари там огромната тълпа. Тя посрещна шествието с радостни викове, примесени с ругатни и проклятия. Но жертвата беше толкова млада, толкова прекрасна и покорна, за нея се разпространяваха толкова различни слухове, толкова се говореше за нея, понякога дори със заинтересованост и съчувствие, че след няколко минути проклятията и заплахите спряха и на площада постепенно се възцари тишина.

Пътят към Голготата беше определен предварително. По улицата Трибунали излязоха на Толедо, после тръгнаха по нея, като едва си пробиваха път. Изглежда, всички къщи се състояха само от човешки глави. В края на улицата свещениците завиха наляво, монаха покрай църквата Сан Карло, излязоха на площада на Замъка и навлязоха в улица Медина, където както си спомняте се намираше домът на Бекер.

Парадната врата беше превърната във временен олтар. За основа му служеше нещо като жертвеник, украсен с хартиени цветя и свещи, които бързо изгаснаха под бурният порив на вятъра. Процесията се спря, като образуваше широк полукръг, в центъра на който се оказа Луиза. Расото й беше прогизнало от дъжда и прилепваше по тялото й. Разтреперена от студ, тя падна на колене.

— Молете се! — заповяда й сурово един от свещениците.

— Блажени мъченици, братя мои, — изрече младата жена, — помолете се за една мъченица, подобна на вас самите!

Престоят продължи десет минути, след това продължиха пътя си.

Този път траурната процесия се върна по същия път, после тръгна по улица Мола, по Нуова, през Пазарния площад, навлезе в кварталите на стария град и спря пред високата стена, до която бяха разстреляни двамата Бекер.

Мъченицата беше изранила до кръв краката си по изровените камъни на крайбрежната улица, беше се вледенила от морския вятър. При всяка крачка тя издаваше глух стон, но църковните песнопения заглушаваха стенанията й. Силите я напуснаха и каещият се я поддържаше, обхванал с ръка талията й.

Пред стената се повтори същата сцена, както и пред дома на банкерите. Сан Феличе коленичи, по-точно, падна на колене и с почти угаснал глас повтори молитвата си. Очевидно беше, че, измъчена от неотдавнашното раждане и пътешествието по бурното море, тя нямаше да издържи страданията от последните часове и ако трябваше да преодолее дори още половината от изминатия път, щеше да умре, преди да стигне до ешафода. Но тя стигна!

При последното покаяние пред стената, до слуха й достигна, като отдалечен гръм оглушителният рев на повече от двадесет хиляди ладзарони, мъже и жени, събрани вече на Пазарния площад, без да се броят тези, които, като течащи към езеро ручеи, се стичаха по стотиците улички, по непроходимия лабиринт от пресечки, които излизаха на този площад, — този форум на неаполитанската тълпа. Луиза едва ли би могла да си пробие път през плътната човешка маса, ако любопитството не беше сътворило чудо: редиците се отдръпнаха и й направиха път.