Александър Дюма - Колието на кралицата

— Кажете каква ще бъде смъртта ми. Какво ще я предизвика!

— Изстрел, сир.

Лицето на Густав засия.

— Ах, в битка ще умра значи, със смъртта на воин — каза той. — Благодаря, господин Дьо Калиостро, сто пъти благодаря. Предугаждам битки, а Густав Адолф и Карл XII ми показаха как умират кралете на Швеция.

Калиостро сведе глава, без да отговори. Граф Дьо Хага смръщи вежди и възкликна:

— Нима изстрелът няма да бъде изпратен в сражение?

— Не, сир.

— При метеж, така ли? Това също е възможно!

— Съвсем няма да бъде по време на размирици.

— Но къде ще се случи тогава?

— На бал, сир.

Кралят се замисли. Калиостро, който се бе изправил, седна и отпусна глава в ръце. Сякаш се отдалечи от света. Всички около пророка и обекта на прокобата пребледняха. Маркиз Дьо Кондорсе приближи до чашата е вода, в която ясновидецът бе прочел зловещото предзнаменование, хвана я за столчето, издигна я на нивото на очите си и внимателно разгледа блестящите й стени и тайнственото й съдържание.

Несъмнено той не можа да открие решение на проблема си, защото престана да наблюдава чашата, постави я отново на масата и сред общото изумление, последвало предсказанието на Калиостро, заговори:

— Е, добре! Аз също ще помоля нашия знаменит пророк да разпита и за мен магическото си огледало. За жалост аз не съм могъщ владетел, не се разпореждам и неизвестният ми живот съвсем не принадлежи на милиони хора.

— Господине — каза граф Дьо Хага, — вие заповядвате в името на науката и вашият живот принадлежи не само на един народ, а на човечеството.

— Благодаря, господин графе, но вашето мнение по този въпрос може би е съвсем различно от това на Дьо Калиостро.

Калиостро вдигна глава като боен кон, жилнат от шпори.

— Напротив, маркизе — каза той с обхващаща го нервна възбуда. — Напротив, вие сте могъщ господар в кралството на разума. Хайде, гледайте ме в лицето: вие също ли сериозно желаете да ви гадая?

— Сериозно, господин графе, кълна се в честта си! По-сериозно не може да бъде — отговори Кондорсе.

— И тъй, маркизе — заговори Калиостро с глух глас, спускайки клепачи върху втренчения си поглед, — вие ще умрете от отровата, която носите в пръстена си. Ще умрете…

— Ах, ами ако съм я изхвърлил? — прекъсна го Кондорсе.

— Хвърлете я.

— Значи признавате, че това е много лесно?

— Тогава я хвърлете! Казвам ви!

— О, господин маркиз, за Бога, изхвърлете тази проклета отрова, пък макар и само за да излъжете този злополучен пророк, който измъчва всички ни с прокобите си! — изписка графиня Дю Бари. — Защото в края на краищата, ако я изхвърлите, тогава е сигурно, че няма да се отровите с нея, и тъй като Дьо Калиостро претендира, че именно с нея ще се убиете, тогава всяко зло за добро — ще излезе, че Калиостро е излъгал.

— Графинята е права — подкрепи я граф Дьо Хага.

— Браво, графиньо! — каза Ришельо. — Хайде, маркизе, изхвърлете тази отрова, така ще бъде по-добре, отколкото да знам, че носите на ръката си смъртта на човек. Ще треперя всеки път, когато си чукаме чашите. Пръстенът може да се отвори от само себе си… И… ех!

— Безполезно е — каза спокойно Калиостро, — Дьо Кондорсе няма да я изхвърли.

— Не! — потвърди маркизът. — Няма да се разделя с нея, вярно е, и то не за да улесня предсказаната ми участ, а защото Кабанис 20 20 Жорж Кабанис (1757 — 1808) — френски философ, предшественик на вулгарния материализъм, лекар, професор. Към края на живота си става виталист — признава самостоятелното съществуване на душата — бел.ред. състави тази отрова, която е уникална, която е субстанция, втвърдена по една случайност, а може би той повече никога няма да има късмет да попадне на този случай, ето защо няма да изхвърля отровата. Тържествувайте, ако искате, господин Дьо Калиостро.

— Съдбата винаги намира верни сътрудници, за да й помогнат при изпълнението на смъртните присъди.

— Така, значи аз ще умра отровен — каза маркизът. — Е, добре де! Така да бъде. Но това е прекрасна смърт: малко отрова на върха на езика и с мен е свършено. Та това не е смърт, това е „минус живота“, както казваме в алгебрата.

— Не желая да страдате, господине — каза хладно Калиостро.

И направи знак, който означаваше, че би искал да остане сам с Дьо Кондорсе.

— Господине — каза маркиз Дьо Фаврас, протягайки се над масата така, сякаш искаше да застане пред Дьо Калиостро, — ето едно корабокрушение, един изстрел и едно отравяне, от които ми потичат лигите. Ще благоволите ли да предскажете и на мен някакво подобно изчезване?