Александър Дюма - Анж Питу

Но вместо да реагира по начина, по който той очакваше, госпожица Бийо избухна в силен смях.

— Няма да станете абат? — повтори тя.

— Не — отвърна Питу съкрушено. — Изглежда, че е невъзможно.

— Е, добре! Тогава ще станете войник — каза Катрин.

— Войник ли?

— Разбира се. Не бива да унивате от такова дребно нещо, за Бога! Отначало си помислих, че ще ми съобщите за внезапната смърт на госпожица леля ви.

— Ах! — изрече с чувство Питу. — За мен е все същото, тъй като тя ме изпъди.

— Простете — засмя се Катрин. — Липсва ви удовлетворението да можете да я оплачете.

И се заля в още по-звънък смях, извиквайки отново възмущение у Питу.

— Ама вие не чухте ли, че тя ме изпъди! — произнесе натъртено отчаяният ученик.

— Е, какво пък! Толкова по-добре! — тръсна глава девойката.

— Много сте щастлива, за да се смеете така, госпожице Бийо, и това доказва, че имате приятен характер, щом ядовете на другите не ви правят особено впечатление.

— А кой ви е казал, че ако ви сполети истинска беда, няма да ви съжаля, господин Анж?

— Ще ме съжалите, ако ме сполети истинска беда? Ама вие не знаете, че нямам никакви средства!

— Още по-добре! — рече Катрин.

Питу ни най-малко не бе съгласен с това.

— Ами от какво ще се храня? — каза той. — Все пак трябва да се яде, госпожице. Особено аз, тъй като съм постоянно гладен.

— А не искате ли да работите, господин Питу?

— Да работя ли? И какво? Господин Фортие и леля Анжелик са ми повтаряли стотици пъти, че не съм годен за нищо. Ах! Ако ме бяха дали да чиракувам при някой дърводелец или колар, вместо да се мъчат да ме правят абат! Вижте, госпожице Катрин — махна отчаяно с ръка момчето, — върху мене явно тегне проклятие.

— Уви! — въздъхна със съчувствие девойката, която, като всички останали, знаеше тъжната му история. — Има истина в това, което казвате, скъпи ми господин Анж, но… защо не направите едно нещо?

— Какво? — попита Питу, вкопчвайки се в предложението, идващо от госпожица Бийо, както удавник се хваща за спасителна клонка. — Какво, кажете?

— Вие, струва ми се, имате един покровител.

— Господин доктор Жилбер!

— И бяхте съученик с неговия син, който също бе настанен да учи при абат Фортие.

— Така е и дори неведнъж съм попречвал да бъде натупан.

— Тогава защо не се обърнете към баща му? Той няма да ви изостави.

— Господи! Сигурно щях да го направя, ако знаех какво е станало с него. Но може би баща ви знае, госпожице Бийо, понеже доктор Жилбер е собственик на земите, за които се грижи.

— Чувала съм, че го кара да му изпраща част от арендата в Америка и че влага остатъка при един нотариус в Париж.

— Ах! — възкликна Питу. — В Америка, това е толкова далече.

— Вие ще отидете в Америка? — отвори широко очи девойката, почти уплашена от решителността на Питу.

— Аз ли, госпожице Катрин! Никога! Никога! Не. Ако знаех с какво и къде да се прехранвам, щях да се чувствам много добре във Франция.

— Много добре! — повтори госпожица Бийо.

Питу сведе поглед. Девойката запази мълчание. Това мълчание продължи известно време. Анж бе потънал в блянове, които доста биха изненадали абат Фортие, който бе човек на логиката.

Тези блянове, тръгнали от неясна точка, се бяха прояснили; после се объркаха, макар и бляскави като светкавици, чийто произход е скрит, а източникът им непознат.

В това време Каде бе поел отново и Питу вървеше редом, подпрял се с ръка на единия от кошовете. Колкото до госпожица Катрин, унесла се в мечтания, както, от своя страна, се бе унесъл и Питу, тя бе отпуснала юздите, без да се страхува, че вихрогонът й ще свърне нанякъде. Впрочем по пътя не се срещаха чудовища, а Каде бе от порода, която нямаше нищо общо с конете на Иполит 57 57 Расин, „Федра“, пето действие, шеста поява: „Обронил бе глава, от мисъл уморена/ а чудните коне, които всеки път/ съм виждал като гръм в полята да летят,/ с наведени глави пристъпваха полека…“ — бел.фр.изд. (Тук и до края цитатите от Федра са по изданието на „Народна култура“ от 1974 г. в превод от френски на Пенчо Симов — бел.ред.) .

Питу се спря машинално, когато конят закова на място. Бяха стигнали във фермата.

— Я виж, това си бил ти, Питу! — провикна се мъж с мощно телосложение, изправил се достолепно край една бара, от която конят му пиеше вода.

— О, Боже мой! Да, господин Бийо, това съм самият аз.

— Още едно нещастие е сполетяло този беден Питу — рече девойката, скачайки от коня си на земята, без да се безпокои дали полата й, повдигайки се, не е разкрила цвета на жартиерите й. — Леля му го пъди.