Александър Дюма - Анж Питу

Госпожица Анжелик се прекръсти.

— „Монахинята“ ли? Какво е това, лельо? — попита Питу.

— Ти чел ли си го, проклетнико?

— Кълна ви се, че не, лельо!

— Ето защо не изпитваш нужда и не приемаш Църквата.

— Лъжете се, лельо. Църквата не ме приема.

— Ама това дете наистина е едно змийче. Струва ми се, че то ми възразява.

— Не, лельо, просто отговарям.

— О! Той е загубен! — изрече госпожица Анжелик с глас, който издаваше всички признаци на дълбокото униние, тръшвайки се на своето любимо кресло.

В действителност „Той е загубен!“ не значеше нищо друго освен „Аз съм загубена!“.

Опасността беше неминуема. Старата мома взе последно решение — тя стана, сякаш пружина я вдигна на крака, и изтърча при абат Фортие, за да му иска обяснение и най-вече за да опита в разговор на четири очи да направи едно сетно усилие.

Питу проследи леля си с поглед чак до прага; когато тя изчезна, той се приближи на свой ред до вратата и я видя да се упътва с бързина, каквато не би заподозрял у нея, към улица „Соасон“. От този момент вече нямаше никакви съмнения за намеренията на госпожица Анжелик — убеден беше, че отива при неговия учител.

Това означаваше най-малко четвърт час спокойствие. Питу помисли как да използва този четвърт час, който Провидението му даряваше. Събра остатъците от обяда на леля си, за да нахрани гущерите си, улови две-три мухи за мравките и жабите; после, отваряйки последователно килера и шкафа, се зае да нахрани себе си, понеже със самотата апетитът му се бе възвърнал.

След като свърши всичко това, той се настани да дебне при вратата, за да не може по никакъв начин да бъде изненадан от завръщането на втората си майка.

Госпожица Анжелик се титулуваше втора майка на Питу.

Докато се озърташе на всички посоки, едно хубаво младо момиче мина по уличката, която свързва „Соасон“ с „Лорме“ 56 56 „Лорме“ — улицата, на която е роден Дюма (днес улица „Александър Дюма“) — бел.фр.изд. . Тя бе яхнала кон, натоварен с два коша — единият бе пълен с кокошки, другият с гълъби. Това беше Катрин. Забелязвайки Питу, девойката се спря.

Питу се изчерви по навик, сетне застина със зинала уста, гледайки, сиреч възхищавайки се, защото за него госпожица Бийо бе върховно въплъщение на човешката красота.

Катрин поздрави Питу с леко кимване с глава и пое по пътя си.

Питу отвърна, потръпвайки от доволство.

Тази малка сцена продължи точно толкова време, колкото големият ученик, отдаден изцяло на съзерцанието и все така взиращ се към мястото, където бе стояла госпожица Катрин, изобщо да не забележи леля си, която се връщаше от абат Фортие и изведнъж го хвана за ръката, побледняла от бяс.

Анж, пробуден внезапно от прекрасния си блян вследствие на този електрически шок, който неизменно му причиняваше докосването на госпожица Анжелик, се обърна, плъзна поглед от разгневеното лице на лелята към собствената си ръка и съзря с ужас, че държи грамадна половин филия хляб, върху която се мъдреха два слоя прясно масло и бяло сирене, щедро положени отгоре й.

Госпожица Анжелик нададе вик на ярост, а Питу простена от уплах. Анжелик вдигна свитата си ръка, Питу наведе глава. Анжелик докопа стоящата наблизо дръжка на метла, Питу изтърва филията и побягна без никакви обяснения.

Тези две сърца току-що се бяха обяснили и бяха разбрали, че повече нищо не би могло да съществува помежду им.

Госпожица Анжелик се прибра и затръшна вратата, заключвайки я два пъти. Питу, когото скърцащият звук на ключалката стресна като продължение на бурята, увеличи скоростта.

От този епизод последва един ефект, който госпожица Анжелик съвсем не можа да предвиди и на който Питу сигурно също не се бе надявал.

Питу тичаше, сякаш всички дяволи на ада препускаха по петите му, и за миг се озова извън града.

Завивайки покрай ъгъла на гробището, той почти се блъсна в задницата на един кон.

— Ей, Боже мой! — прозвуча нежен глас, до божа познат на Питу. — Къде сте хукнали така, господин Анж? Едва удържах Каде, толкова ни изплашихте.

— Ах, госпожице Катрин! — извика Питу по-скоро в отговор на собствените си мисли, отколкото на въпроса на девойката. — Ах, госпожице Катрин, какво нещастие, мили Боже! Какво нещастие!

— Исусе! Вие ме плашите — възкликна момичето, спирайки коня си насред пътя. — Какво става, господин Анж?

— Става — поде задъхано Питу, сякаш се готвеше да разбуди тайна за страхотна неправда, — става това, че няма да бъда абат, госпожице Катрин.