Александър Дюма - Анж Питу

Баронът почука по определен начин върху паното и мадам Дьо Стал се появи отново; само че този път, освен клонката от нар, тя държеше и брошурата на доктор Жилбер.

Показа му я с един вид ласкателно кокетство.

Жилбер се сбогува с господин Дьо Некер, след което целуна ръка на баронесата, която го придружи до портата.

И той се върна при фиакъра, където Питу и Бийо дремеха на предната седалка, кочияшът — на капрата, а конете спяха прави.

Срещата между Жилбер, мадам Дьо Стал и господин Дьо Некер бе продължила почти час и половина. Докторът се прибра в Париж в девет и петнайсет, запъти се направо към пощенската станция, нае карета и се понесе в галоп към Версай, докато Бийо и Питу си почиваха в малък хотел на улица „Тиру“, където арендаторът имаше навика да отсяда, когато идваше в Париж.

Беше късно, ала това нямаше значение за Жилбер. При хора с неговата закалка деятелността е потребност. Може би пътуването му щеше да е напразно. Но той предпочиташе едно безполезно пътуване, вместо да бездейства. При енергичните натури несигурността е по-страшно наказание и от най-ужасяващата реалност.

Жилбер пристигна във Версай в десет и половина; в нормални условия по това време тук всички щяха да са си легнали и да спят най-дълбокия си сън. Точно тази вечер обаче във Версай никой не спеше. Току-що ги бе застигнал екотът на сътресението, от което Париж още трепереше.

Войниците от френската гвардия, караулите, швейцарците, сгушени, на групички по всички изходи на главните улици, разговаряха помежду си или с гражданите, чиято лоялност към монархията ги задължаваше да запазят доверието.

Защото Версай винаги е бил кралска обител. Култът към монархията, или по-скоро към монарха, е пуснал корени в сърцата на жителите като неразделна част от този край. Живели близо до кралете и чрез кралете, в сянката на техните чудеса, неизменно вдишвали опиващия аромат от цветове на лилия, съзирали блясъка на златото по одеждите и усмивките на августейшите лица, обитателите на Версай, за които владетелите са вдигнали град от мрамор и порфир, се чувстват самите те едва ли не като крале; и днес все още, когато по мраморните изваяния се провижда мъх, а между каменните плочи никне трева, днес, когато златото по дървените ламперии помръква, а сянката на парковете е по-самотна от тази на гробниците, Версай или би изменил на произхода си, или трябва да се възприема като отломка от свалената монархия и загубил достолепието на мощта и богатството, да съхрани поне поезията на носталгията и очарованието на меланхолията.

И така, вече споменахме, през нощта на 14 срещу 15 юли 1789 година цял Версай се бе раздвижил, смутен и объркан, за да узнае как кралят на Франция ще понесе това оскърбление спрямо короната му, тази смъртна рана за неговата власт.

Мирабо, чрез своя отговор на господин Дьо Дрьо-Брезе, бе зашлевил монархията по лицето.

Народът, чрез превземането на Бастилията, я бе уцелил в сърцето.

При все това за ограничените умове и недалновидните погледи въпросът беше решен мигновено. Според военните, привикнали да виждат резултата от събитията единствено като триумф или разгром на грубата сила, ставаше дума само за един поход срещу Париж. Трийсет хиляди души и двайсет оръдия щяха бързо да сломят гордостта и победоносната ярост на парижаните.

Никога монархията не е имала повече съветници; всеки изразяваше мнението си високо, открито.

Най-умерените твърдяха: „Всичко е съвършено просто“, у нас, трябва да се отбележи, този израз почти винаги съпътства най-трудните обстоятелства.

— Всичко е съвършено просто — повтаряха те, — нека се започне с това да се издейства от Националното събрание санкция, която то не ще откаже. Поведението му напоследък е успокоително за всички; Събранието не желае повече насилия, идещи отдолу, както и злоупотреби, валящи отгоре.

Събранието ще обяви съвсем ясно, че въстанието е престъпление, че гражданите, които имат свои представители, за да излагат жалбите си на краля — и един крал, който да отдава заслуженото, — са сгрешили, прибягвайки до оръжието и проливайки кръв.

Въоръжен с тази декларация, която Събранието със сигурност ще приеме, кралят не може да не удари Париж като добър баща, което ще рече строго.

И ето че бурята отминава, монархията влиза отново в първостепенното си право. Народът пак поема своя дълг, сиреч да бъде покорен, и всичко тръгва по обичайния си път.