Александър Дюма - Кралица Марго

— Париж — шепнеше наварският крал, — ето Париж! Радостта, триумфът, славата, щастието! Париж с Лувъра и Лувърът с престола. И като си помисля, че само едно нещо ме отделя от толкова желания Париж, тези камъни долу в краката ми, които затварят заедно с мен моята неприятелка.

И обръщайки поглед от Париж към Венсен, той съзря вляво в една долинка, обградена от разцъфнали бадеми, един мъж в броня, която упорито отразяваше слънчев лъч при всяко движение на мъжа.

Той беше яхнал буен кон и държеше още един кон, не по-малко нетърпелив от неговия.

Наварският крал спря поглед върху него. Конникът измъкна шпагата от ножницата, набоде кърпичка на върха й и я размаха, за да даде сигнал.

В същия миг на отсрещния хълм отговориха със същия сигнал, а после около замъка се образува цял пояс от развени кърпички.

Това бяха дьо Муи и неговите хугеноти, които, узнавайки, че кралят умира и страхувайки се от покушение срещу Анри, се бяха събрали и чакаха, готови за отбрана или атака.

Анри отново спря поглед на първия конник, наведе се над перилото, заслони очите си с ръка от слънчевите лъчи, които го заслепяваха, и позна младия хугенот.

— Дьо Муи! — извика той, сякаш хугенотът можеше да го чуе.

И радостен, че е заобиколен от приятели, той самият вдигна шапка и развя ешарпа си.

Всичките бели кърпички също се раздвижиха още по-живо, сякаш за да покажат радостта си.

— Уви, те ме чакат — каза Анри, — а аз не мога да се присъединя към тях. Защо не го направих, когато може би беше възможно. Сега е твърде късно.

И той направи отчаян знак, на който дьо Муи отговори с друг знак: „Ще почакам.“

В същия миг по каменната стълба отекнаха стъпки. Анри бързо се отдръпна. Хугенотите отгатнаха причината. Шпагите се прибраха в ножниците, кърпите изчезнаха.

Анри видя по стълбата жена, чието задъхано дишане издаваше бърз ход, и позна не без таен ужас, който изпитваше винаги в нейно присъствие, Катерина Медичи.

Зад нея идваха двама гвардейци. Те се спряха горе на стълбата.

— О — прошепна Анри, — сигурно се е случило нещо ново и важно, та кралицата-майка идва да ме търси чак на терасата в кулата Венсен.

Катерина седна на една каменна пейка, облегната на бойниците, за да си поеме дъх.

Анри се приближи до нея и с най-любезна усмивка запита:

— Да не би да търсите мен, скъпа майко?

— Да, господине — отговори Катерина. — Исках да ви дам едно последно доказателство за моята привързаност към вас. Наближава върховна минута — кралят умира и иска да ви говори.

— На мен? — потрепери от радост Анри.

— Да, на вас. Казали са му, сигурна съм в това, че вие не само съжалявате за наварския престол, но се и домогвате до френския престол.

— О! — възкликна Анри.

— Това не е така, аз зная, но той вярва в това и няма никакво съмнение, че разговорът, който иска да води с вас, е само клопка.

— За мен ли?

— Да. Шарл, преди да умре, иска да узнае доколко може да се страхува или да разчита на вас и от вашия отговор на неговите предложения, не забравяйте това, ще зависят последните заповеди, които той ще даде, тоест вашата смърт или вашият живот.

— Но какво ще ми предложи той?

— Отде да зная? Вероятно невъзможни неща.

— Все пак не се ли сещате, майко?

— Не, но предполагам например…

Катерина се спря.

— Какво?

— Предполагам, че уверен във вашите честолюбиви планове, за които са му говорили, той ще пожелае да чуе от вашата уста потвърждението им. Предположете, че ви изкушава, както някога изкушаваха престъпниците, за да предизвика признание без изтезание. Предположете — продължи Катерина, — че ви предложи управлението и дори регентството.

Неизразима радост обзе тревожното сърце на Анри. Но той отгатна удара и неговата силна и гъвкава душа отскочи под атаката.

— На мен? — каза той. — Такава клопка би била твърде явна. На мен регентството, когато вие сте тук? Когато брат ми д’Алансон е тук?

Катерина сви устни, за да скрие задоволството си.

— Значи — каза тя бързо, — вие се отказвате от регентството?

„Кралят е умрял — помисли Анри — и тя ми поставя клопка.“

После каза високо:

— Аз съм длъжен първо да чуя френския крал, защото ще се съгласите, ваше величество, че всичко, което говорим тук, е само предположение.

— Разбира се — каза Катерина, — но вие винаги можете да кажете какви са намеренията ви.

— Боже мой — каза простодушно Анри, — понеже нямам претенции, аз нямам и намерения.

— Това не е отговор — каза Катерина, чувствайки, че времето лети и поддавайки се на гнева. — Тъй или иначе, отговорете нещо определено.