Александър Дюма - Кралица Марго

И той понечи да скочи от леглото и откри тялото си, подобно на Христовото тяло след бичуването.

— Господарю — извика Катерина, като го задържа, — вие оскърбявате всички ни. Вие забравяте обидите, нанесени на нашето семейство. Вие се отричате от нашата кръв! Само френски принц може да коленичи пред смъртния одър на френския крал. Колкото се отнася до мен, моето място е белязано тук по законите на природата и на обществото. Аз оставам.

— И в качеството си на каква оставате тук, ваше величество? — запита Шарл IX.

— В качеството си на майка.

— Вие не сте вече моя майка, ваше величество, и херцог д’Алансон не е мой брат!

— Вие бълнувате, господине! — каза Катерина. — Откога тази, която дава живот, не е майка на този, който го е получил?

— Откакто тази изродена майка, ваше величество, отнема това, което е дала — отговори Шарл и изтри кървавата пяна, избликнала на устните му.

— Какво искате да кажете, Шарл? Не ви разбирам — прошепна Катерина, гледайки сина си с разширени от удивление очи.

— Сега ще разберете, кралице!

Шарл порови под възглавницата си и извади малък сребърен ключ.

— Вземете този ключ, ваше величество, и отворете пътното ми ковчеже. В него има книжа, които ще говорят вместо мен.

И Шарл посочи с ръка едно великолепно изваяно ковчеже със сребърна ключалка; то беше поставено на най-видно място в стаята.

Катерина, поддала се на надмощието, което Шарл вземаше над нея в този върховен момент, се подчини, отиде бавно до ковчежето, отвори го, погледна вътре и тутакси отстъпи, сякаш бе видяла в него спяща змия.

— Е, добре — каза Шарл, който не изпускаше от поглед майка си, — какво ви изплаши в ковчежето, ваше величество?

— Нищо — каза Катерина.

— В такъв случай бръкнете вътре, ваше величество, и извадете книгата. Защото вътре има книга, нали? — добави Шарл с усмивка на бледите устни, по-страшна от всяка заплаха у всеки друг.

— Да — заекна Катерина.

— Една книга за ловното изкуство.

— Да.

— Извадете я и ми я донесете!

Катерина, въпреки самоувереността си, пребледня, разтрепери се цяла и протягайки ръка към ковчежето, прошепна, като взе книгата:

— Орис!

— Добре — каза Шарл. — Слушайте сега. Тази книга за лова… Луд съм бил… Обичах лова над всичко… Тази книга за лова… премного я четох. Разбирате ли, ваше величество?

Катерина глухо простена.

— Това беше слабост — продължи Шарл. — Изгорете я, ваше величество, никой не бива да узнава за слабостите на кралете!

Катерина се приближи до запалената камина, хвърли книгата в огъня и остана права, неподвижна и безмълвна, гледайки безизразно синкавите пламъци, които поглъщаха отровните листове.

Щом книгата се запали, силна чеснова миризма се разнесе из стаята.

Скоро книгата се превърна в пепел.

— А сега, ваше величество, извикайте брат ми! — каза Шарл така повелително, че никой не би могъл да му се противопостави.

Катерина, поразена от изненада, смазана от разнородни чувства, които въпреки прозорливостта си не можеше да анализира и въпреки едва ли не свръхчовешката си сила не можеше да преодолее, направи крачка напред и понечи да заговори.

Майката почувства угризение. Кралицата — страх. Отровителката — нов прилив на ненавист.

Последното чувство взе връх над другите две.

— Да бъде проклет! — извика тя и изскочи от стаята. — Той ликува, той се приближава до целта. Да, проклет, да бъде трижди проклет!

— Чувате ли, братко, братко Анри! — извика Шарл, преследвайки майка си с гласа си. — Братко Анри, на когото искам да говоря начаса за регентството на кралството!

Почти в същия миг метр Амброаз Паре влезе през отсрещната врата, спря се на прага, подуши чесновата миризма в стаята и запита:

— Кой е горил арсеник тук?

— Аз — отговори Шарл.

Анри дьо Навар се разхождаше сам, замислен по терасата на кулата. Той знаеше, че целият двор е в замъка, на сто крачки от него, и проницателният му поглед проникваше през стените до умиращия Шарл.

Времето беше лазур и злато. Широк слънчев лъч блестеше в далечните равнини и къпеше като течно злато върховете на дърветата в гората, горди с богатството на първите си листа. Дори сивите камъни на кулата сякаш пиеха сладката топлина на небето и стръкчетата дива ряпа, посети от източния вятър в процепите на стената, разтваряха червените си и жълти чашки за целувките на прохладния зефир.

Но Анри не спираше поглед нито на раззеленелите поля, нито на златистите, заснежени върхове, погледът му минаваше отвъд и се спираше, пламнал от амбиция, на столицата на Франция, на която бе присъдено да стане един ден столица на света.