Александър Дюма - Кралица Марго

— Злато, винаги злато — прошепна той. — Уви, ваше величество, защо не мога и аз да откупя със злато кръвта, която бях принуден да пролея днес!

— Метр — каза със скръбно колебание Маргьорит, оглеждайки се наоколо, — метр, другаде ли ще трябва да отидем? Не виждам тук…

— Не, ваше величество, не. Тук са. Но това е тъжна гледка и аз искам да ви я спестя. Затова ще ви донеса увито в плащ това, за което сте дошли.

Маргьорит и Анриет се спогледаха.

— Не — каза Маргьорит, която бе прочела в погледа на приятелката си собствената си решителност. — Покажете ни пътя, ще дойдем с вас.

Кабош взе факела и отвори една дъбова врата, която водеше към няколко стъпала, спускащи се под земята. В същия миг поради течението хвръкнаха няколко искри от факела и отвратителна миризма на плесен и кръв облъхна двете приятелки.

Анриет се облегна, бяла като алабастрова статуя, на ръката на приятелката си, която стъпваше по-сигурно, но още на първото стъпало се олюля.

— О — каза херцогинята, — никога няма да мога!

— Когато обичаш, Анриет — отговори кралицата, — трябва да обичаш и в смъртта.

Страшна и едновременно трогателна гледка представляваха тези две жени, блестящи от младост, хубост и скъпоценности, превити под този зловонен изпокъртен свод, по-слабата — опряна на по-силната, по-силната — опряна на ръката на палача.

Стигнаха до последното стъпало.

В дъното на зимника лежаха две човешки форми, покрити с черен плат.

Кабош вдигна единия край, доближи факела и каза:

— Погледнете, ваше величество!

Двамата младежи лежаха в черните си дрехи един до друг в страшната неподвижност на смъртта. Главите им, доближени до телата, изглеждаха отделени от тях само с яркочервена ивица. Смъртта не бе разделила ръцете им, защото случайно или благодарение благочестивата грижа на палача дясната ръка на Ла Мол лежеше в лявата ръка на Коконас.

Любовен поглед се беше затаил под клепачите на Ла Мол, а под клепачите на Коконас — презрителна усмивка.

Маргьорит коленичи до любимия си и с ръцете си, обсипани със скъпоценни камъни, нежно повдигна главата, която толкова много бе обичала.

Херцогиня дьо, Невер, облегната на стената, не можеше да откъсне поглед от бледото лице, по което толкова пъти бе търсила радост, любов.

— Ла Мол, скъпи Ла Мол! — прошепна Маргьорит.

— Анибал, Анибал — възкликна херцогиня дьо Невер, — тъй горд, тъй смел, ти не ми отговаряш вече!

И се обля в поток от сълзи.

Тази жена, така презрителна, така дръзка и безочлива в щастието, тази жена, чийто скептицизъм стигаше до върховното съмнение, а страстта, до жестокост, никога не бе помисляла за смъртта.

Маргьорит първа даде пример.

Тя пъхна в извезана с перли и напарфюмирана с най-изящни благоухания торбичка главата на Ла Мол, още по-красива на фона на кадифето и златото, която със специална обработка с кралски балсами, употребявани в тази епоха, щеше да запази красотата си.

Анриет на свой ред се приближи и уви главата на Коконас с единия край на наметката си.

И двете, превити повече от скръбта, отколкото от товара, се изкачиха по стълбата, като хвърлиха последен поглед към останките на тези, които оставяха на палача в мрачния зимник за простосмъртни престъпници.

— Не се бойте, ваше величество — каза Кабош, който разбра този поглед, — благородниците ще бъдат погребани по християнски, кълна ви се в това.

— Поръчай им заупокойни молитви. Ето ти това — каза Анриет, откопчавайки от шията си великолепно колие от рубини и подавайки го на палача.

Върнаха се в Лувъра, както бяха дошли. На пропуска кралицата каза паролата, при стълбата слезе от носилката, влезе в покоите си, постави тъжната реликва в будоара до спалнята си, определена от този миг за молитвена, остави Анриет да пази стаята и по-бледа и по-красива от когато и да било, влезе към десет часа в голямата бална зала — същата, в която я видяхме да влиза преди две години и половина, когато започна първата глава на нашето повествование.

Всички очи се обърнаха към нея и тя понесе тези погледи с гордо, почти весело изражение.

Тя бе изпълнила свято последната воля на своя любим.

Като я видя, Шарл прекоси, залитайки, златната река, която го заобикаляше, и й каза високо:

— Сестро, благодаря ви. — А после добави тихо: — Внимавайте, на ръката ви има кръв…

— Няма значение, господарю, щом на устата ми има усмивка.

Няколко седмици след страшната сцена, която описахме, тоест на 30 май 1574 година, дворът беше отишъл във Венсен. Изведнъж шум долетя от стаята на краля, който се бе разболял още по-тежко посред бала в деня на смъртта на двамата младежи и по нареждане на лекарите бе отишъл вън от града, за да бъде на чист въздух.