Александър Дюма: Четиридесет и петимата

— Без да искам, господине, тъй като винаги съм се мъчила да държа на разстояние господин дьо Бушаж.

— Това са хитрини на кокетството, госпожо, и тъкмо в техните последици е вината ви.

— Никой няма право да ме обвинява, господине. Не нося никаква вина. Изпълнен сте с гняв срещу мен и повече няма да ви отговарям.

— Охо! — възкликна Жоайоз, който постепенно се разпалваше. — Съсипахте брат ми, а сега се надявате да се оправдаете с тези пози. Но аз не се шегувам, кълна ви се! Ще трябва да прибегнете към много силни доказателства, за да ме убедите.

Монахинята стана.

— Ако сте дошли да унижавате една жена — каза тя все така студено, — унижете ме. Но ако искате да променя решението си, излишно си губите времето. По-добре си вървете.

— Вие не сте човешко същество — възкликна вбесен Жоайоз. — Вие сте демон!

— Достатъчно, отивам си!

И младата жена тръгна към вратата.

Жоайоз я спря.

— Почакайте! Твърде дълго ви търсих, та толкова лесно да ви пусна. И щом можах да ви намеря, искам да видя лицето ви, да изпитам пламъка на погледа ви, който влудява мъжете. Да си премерим силите, дяволско изчадие!

Жоайоз се прекръсти и разкри лицето на жената. Но тя без порицание вдигна ясен поглед към онзи, който толкова жестоко я беше наскърбил, и каза:

— О, господин херцог, това, което правите, е недостойно за аристократ.

Жоайоз сякаш усети удар право в сърцето. Безкрайното смирение на тази жена смекчи гнева му, красотата й смути душата му.

— Да — пошепна той след дългото мълчание, — наистина сте прекрасна и неизбежно Анри е трябвало да се влюби във вас. Но Бог ви е дарил с красота, само за да радвате единствения, който ще бъде с вас цял живот.

— Не сте ли говорили с брат си, господине? Или може би той не е намерил за необходимо да ви се довери? Иначе щяхте да знаете, че вече съм обичала през живота си и повече няма да обичам, че вече съм живяла и сега съм готова да умра.

Жоайоз не можеше да откъсне очи от Диана. Огненият й поглед прониза душата му дълбоко като вулканичен пламък, който само с приближаването си топи бронза на статуите.

— О, да — повтори той по-тихо и все така вгледан в Диана. — Анри неизбежно е трябвало да се влюби във вас. О, госпожо, на колене ви моля, имайте жал, обикнете брат ми!

Диана стоеше мълчалива и студена.

— Не позволявайте заради вас да страда цялото ни семейство — защото един ще стане жертва на отчаянието си, а другите — на мъката.

Диана не отговори и все така тъжно гледаше човека, който бе коленичил пред нея.

— Имайте милост към брат ми, госпожо, и към самия мен! — възкликна Жоайоз и сякаш посегна да разкъса гърдите си. — Аз цял пламтя! Погледът ви ме изпепелява. Сбогом, госпожо, сбогом!

Той се изправи и като безумен се втурна при слугите, които го очакваха на ъгъла на улица Анфер.

В неделя, на 10 юни, в единайсет сутринта целият кралски двор се събра в павильона, където умираше херцог д’Анжу.

Рано сутринта на 10 юни Мирон съобщи на краля, че болестта е неизлечима и че на Франсоа д’Анжу му остава по-малко от ден.

Кралят се престори на съсипан от мъка и се обърна към събралите се:

— Сега вече враговете ми ще надигнат глава…

На което кралицата майка отговори:

— Съдбата ни е в Божиите ръце, сине мой.

А Шико, който стоеше близо до краля, допълни:

— Според силите си трябва да подпомагаме Господа, ваше величество.

В единайсет и половина лицето на умиращия стана бяло като восък. Кръвоизливът, който така ужасяваше околните, внезапно спря, крайниците на принца изстинала.

Анри седеше до главата на брат си. Екатерина, която се беше наместила между стената и леглото, държеше ледената ръка на сина си.

Епископът на Шато Тиери и кардинал дьо Жоайоз започнаха молитвата. Всички присъствуващи коленичиха и със събрани длани заповтаряха думите.

По пладне болният отвори очи. Слънцето надникна иззад облаците и заля леглото му със златно сияние. Франсоа, който до този миг беше почти в безсъзнание, изведнъж вдигна ръка като човек, обзет от ужас.

После изкрещя и се удари по челото, сякаш се бе домогнал до някоя от тайните на живота си.

— Бюси! — пошепна той. — Диана!

И с нейното име на уста Франсоа д’Анжу предаде Богу дух.

В същия миг — странно съвпадение — слънцето, заляло със светлина герба на френския кралски дом, се скри. И златните хералдически лилии, до преди миг така сияйни, избледняха и се сляха със синия фон, по който бяха разпилени.