Александър Дюма - Четиридесет и петимата

— Махни се от пътя ни — викна Реми, който едва си поемаше дъх. — Махни се, безумно момченце, или…

— Хайде — отговори Анри, — довърши започнатото, убий тялото ми, негоднико, щом умъртви душата ми!

— Млък! — яростно пошепна Реми и посегна да го убие с кинжала.

Но Диана го отблъсна, хвана за ръка дьо Бушаж и го дръпна към себе си.

Беше бледа като мъртвец. Прекрасната и коса се беше разпиляла по раменете, от допира на ръката й Анри усети студ, сякаш се беше допрял до труп.

— Господине — каза тя, — не си позволявайте дързостта да съдите нещо, което е известно само Богу… Аз съм Диана дьо Меридор и обичах господин дьо Бюси, когото херцог д’Анжу подло пожертвува и остави да бъде убит, когато е можело да бъде спасен. Преди една седмица Реми уби с кинжала си Орили, съучастника на херцога, а колкото до самия херцог, аз току-що го отрових с праскова, букет и свещ… Дайте път, дайте път на Диана дьо Меридор, която отива в манастир!

Щом каза всичко това, тя пусна ръката на дьо Бушаж и отново хвана под ръка Реми, който я очакваше.

Анри падна на колене и изпрати с очи черните фигури на убийците, докато те подобно на адски видения не изчезнаха в мрака.

Едва след час младежът, смазан от умората, вцепенен от ужаса, намери сили да се завлече до своята стая.

В замъка всички спяха.

На следващия ден към девет сутринта слънцето озари със златно сияние алеите на Шато Тиери.

На разсъмване работниците се бяха заловили да почистят парка и да подредят стаите за краля.

В павильона цареше тишина, защото предната вечер херцогът бе забранил на слугите да го будят. Те трябваше да чакат, докато бъдат повикани.

Към девет и половина двама конници донесоха в града новината, че негово величество идва.

Стражата и войниците от гарнизона начело с губернатора се наредиха край пътя в очакване на свитата.

В десет при подножието на хълма се появи кралят. За последния отрязък от пътя той се отказа от каретата и се метна на седлото: ловък ездач, кралят не пропускаше възможност да се появи на кон особено когато пристигаше в някой град.

Кралицата майка го следваше в затворена носилка. Подир тях яздеха петдесет души благородници с прекрасни дрехи на породисти коне.

Гвардейска рота, командвана лично от Крийон, сто и двайсет швейцарци, още толкова шотландци и цялата кралска свита с мулетата, раклите и лакеите представлявала същинска армия, поела нагоре по криволичещия път към върха на хълма.

Най-накрая шествието влезе в града, посрещнато от камбанен звън, топовни гърмежи и звуци на всевъзможни музикални инструменти.

Населението горещо посрещна краля; той толкова рядко се мяркаше сред поданиците си, че бе запазил божествения ореол.

Докато минаваше през тълпата, кралят напразно търсеше с очи брат си. При оградата на замъка видя само Анри дьо Бушаж.

Кралят влезе в замъка и попита дежурния офицер за херцог д’Анжу.

— Ваше величество — отговори офицерът, — херцогът от няколко дни е благоволил да живее в павильона в парка и тази сутрин още не сме го виждали.

— Този павилион явно е тъй отдалечен, че дотам не се чуват топовните гърмежи — недоволно подметна Анри III.

— Ваше величество — осмели се да се намеси един от старите слуги на херцога, — може би монсеньорът не ви е очаквал толкова рано?

— Дъртак! — пошепна ядосан Анри. — Монсеньор д’Анжу още от вчера знае за пристигането ми.

И понеже гледаше да минава за добродушен и сърдечен, извика:

— Щом не ни посреща, ние ще отидем при него! Цялата процесия пое към павильона.

Когато челният гвардейски отряд стигна до буковата алея, отнякъде се дочу сърцераздирателен вик.

— Какво има? — обърна се кралят към майка си.

— Боже мили — пошепна Екатерина, която потърси отговора по лицата на околните, — това е вик на ужас…

— Моят господар! Моят нещастен херцог! — викаше вторият слуга на Франсоа: застанал до прозореца на павильона, той беше самото въплъщение на мъката.

Останалите се втурнаха натам и общият хорски поток повлече и краля.

Той влезе точно в минутата, когато вдигаха херцог д’Анжу, намерен от камердинера върху килима в спалнята.

Херцогът изглеждаше съвсем безжизнен — само клепките му потрепваха и устните му се гърчеха конвулсивно.

Кралят застина на вратата.

— Каква лоша поличба! — промълви той.

— Излезте, синко — каза Екатерина, — моля ви.

— Горкият Франсоа! — въздъхна Анри, много доволен, че трябваше да се оттегли, та да си спести страшната гледка на агонията.