Александър Дюма - Четиридесет и петимата

— Мисля — каза лейтенантът, — че херцогът явно не се е отказал от плановете си за Фландрия. Затова държи там съгледвачи. Човекът с вълненото наметало е един от тях, по пътя е научил за нещастния случай с музиканта и е донесъл това известие на херцога.

— Възможно е — замислено рече Анри. — Но какво правеше този човек, когато го видяхте?

— Вървеше по алеята (тя се вижда от вашия прозорец) към парника.

Анри мълчеше. Сърцето му силно биеше. Тези на пръв поглед дребни подробности за него бяха безкрайно важни.

Стъмни се. Младежите, без да палят, си приказваха в стаята на Жоайоз.

Графът, уморен от пътуването, се бе опънал върху леглото на брат си и гледаше тъмносиньото небе, където звездите блещукаха като брилянтен прах.

Младият лейтенант седеше на перваза на прозореца и се наслаждаваше на тишината, на благоуханната вечерна прохлада.

Пълна тишина се спусна над парка и града. Вратите на къщите се затвориха, тук-там вече пламваха светлинки, някъде далеч кучетата лаеха по слугите, които заключваха за през нощта конюшните.

Изведнъж лейтенантът скочи, наведе се през прозореца, после с тих, разтреперан глас повика графа.

— Какво има? — попита Анри, събуден от сладката дрямка.

— Онзи човек!

— Кой?

— С вълненото наметало, шпионинът.

— О! — възкликна Анри и с един скок се озова до прозореца.

— Видяхте ли — продължи лейтенантът, — движи се до оградата. Сега пак ще го видим… Гледайте натам, дето е осветено от луната, ето го!

— Да!

— Явно се е запътил при своя приятел в оранжерията. Чувате ли?

— Какво?

— Ключ се превърта в бравата.

— Чудно нещо — каза дьо Бушаж, — няма нищо странно във всичко това и все пак…

— Все пак тръпки те побиват, нали?

— Така е — съгласи се графът. — А това пък какво е?

Дочу се звън като камбанни удари.

— Сигнал за вечеря за свитата на херцога. Елате да вечеряме, графе.

— Не, благодаря, негово височество разпореди да ми донесат вечерята тук. Обаче вие вървете, не си губете времето с мен.

— Благодаря, графе, лека нощ.

Щом лейтенантът се сбогува и излезе, Анри се стрелна към парка.

— Това е Реми! Реми! — шепнеше той. — Бих го познал и в пъкления мрак.

Младежът усети, че краката му се подкосяват, и притисна длани към пламналото си чело.

„Боже мой — помисли си той, — да не е само халюцинация? Да не ми е писано и насън, и наяве, денонощно да виждам тези два образа, които помрачиха целия ми живот? Но всъщност — продължи, защото усещаше потребност от самоуспокоение — каква работа има Реми в замъка на херцог д’Анжу? За какво ще е тук? Пък и как ще изостави Диана, с която никога не се разделя? Не, не е той!“

Но в следващия миг вътрешната му убеденост, дълбока и инстинктивна, надделя над съмненията.

— Той е! Той! — отчаян пошепна Анри и се облегна на стената, за да не падне.

Но още преди да бе изразил в думи тази властна и непреодолима мисъл, отново чу как ключ се превърта в ключалка.

Неизразима тръпка прониза тялото на Анри. Той отново се заслуша.

Толкова тихо беше наоколо, че чуваше ударите на сърцето си.

Минаха няколко минути — никой не се появи. Внезапно чу как заскърца пясъкът от нечии стъпки. На черния фон на буковата горичка изникнаха някакви още по-черни сенки.

— Той се връща — пошепна Анри. — Но сам ли е?

Сенките се насочиха към мястото, където луната бе посребрила една полянка между дърветата. Този път Анри съвсем ясно видя двете сенки — значи нямаше грешка.

Те се движеха много бързо. Първата фигура беше с вълнено наметало и графът отново реши, че вижда Реми.

Втората фигура, също загърната с мъжки плащ, не можеше да се познае.

И все пак Анри интуитивно отгатна това, което не бе успял да види.

Той неволно извика и щом тайнствените две сенки изчезнаха зад буковете, побърза подир тях, като притичваше от дърво до дърво.

— О, Господи — шепнеше той, — дали не греша? Възможно ли е?

Пътят се виеше покрай буковата гора към високия жив плет и тополовата алея, които отделяха павильона на херцог д’Анжу от останалата част на парка. В това усамотено кътче имаше живописни езерца, лъкатушни пътечки, вековни дървета — пищният им листак блестеше от луната, а долу тъмнееше непрогледен мрак.

Когато стигна до плета, Анри почувствува, че дъхът му секва.

И наистина, така нагло да нарушиш разпореждането на херцога означаваше да действаш като долен шпионин или ревнивец, а не като верен и честен слуга на краля.