— Да.
— И възпитателка?
— Бях възпитателка в едно семейство, у което мистър Копърфийлд идваше на гости. Мистър Копърфийлд беше много любезен към мен, обръщаше ми голямо внимание и най-после ми направи предложение. Аз го приех. Така се оженихме — казала майка ми простичко.
— Ах! Клетичката! — замислено промълвила мис Бетси, като продължавала да гледа смръщено огъня. — Бива ли ви за нещо?
— Моля, госпожо, не ви разбирам — казала със заекване майка ми.
— Умеете ли например да гледате къща? — запитала мис Бетси.
— Боя се, че не много — отвърнала майка ми. — Не толкова, колкото бих желала. Но мистър Копърфийлд ме учеше…
(— Сякаш пък и той е разбирал много от това!) — казала мис Бетси в скоби.
— И при старанието ми да се науча, при неговото търпение да ми помогне надявам се, че бих напреднала, ако не беше това голямо нещастие — смъртта му…
Тук майка ми отново заридала и не могла да продължи.
— Недейте, недейте! — казала мис Бетси.
— Водех си редовно бележки в домашния си тефтер и вечер ги сверявах с мистър Копърфийлд — извикала в нов порив на отчаяние майка ми, като пак заридала.
— Хайде, хайде! — казала мис Бетси. — Не плачете вече.
— И мога да ви кажа, че никога не сме се препирали по този повод, освен когато мистър Копърфийлд възразяваше, че петорките и тройките ми си приличали, и се възпротивяваше, когато правех опашките на седмиците и на деветиците засукани — подхванала разказа си майка ми с нов изблик и ново ридание.
— Ще се поболеете — казала мис Бетси, — а знаете, че това не е добре нито за вас, нито за малката ми кръщелница. Хайде! Не трябва да се държите така!
Този довод имал известен дял в успокояването на майка ми, макар че може би по-голяма роля в това отношение изиграло увеличаващото й се неразположение. Последвало мълчание, нарушавано от време на време от възклицанията на мис Бетси, която продължавала да седи с нозе върху решетката на камината.
— Знам, че Дейвид си бе вложил парите в пожизнена рента — казала тя след малко. — А какво е сторил за вас?
— Мистър Копърфийлд — отвърнала с известно усилие майка ми — бе така грижлив и добър да завещае част от нея на мен.
— Колко? — запитала мис Бетси.
— Сто и пет фунта годишно — рекла майка ми.
— Можел е да направи и нещо по-лошо — казала леля ми.
Тези думи били съвсем подходящи за момента. На майка ми прилошало така много, че Пеготи, която влизала с подноса с чая и свещите и доловила с един поглед колко зле се чувствала — което по-скоро би могла да стори и мис Бетси, ако е имало достатъчно светлина, — я завела бързо в стаята й и веднага изпратила Хам Пеготи, племенника си, скрит през последните няколко дни в къщата без знанието на майка ми като специален пратеник в случай на нещастие, да доведе милосърдната сестра и доктора.
Тези двама съюзници били значително удивени, когато, пристигайки наскоро един подир друг, забелязали непознатата дама с величествен вид, седнала пред огъня със завързано за лявата й ръка боне, да натъпква ушите си с памук. Тъй като Пеготи не знаела нищо за нея, а и майка ми не казала ни дума, присъствието й в салона им се сторило съвсем тайнствено; и обстоятелството, че в джоба си има цял склад памук, никак не нарушавало тържествения й вид.
Докторът се качил при майка ми, сетне слязъл отново долу и след като, предполагам, се помирил с мисълта, че може би ще се наложи да седи лице срещу лице с непознатата дама в продължение на няколко часа, постарал се да бъде учтив и любезен. Докторът бил най-смиреният, най-кроткият от всички дребни мъже в света. Когато влизал или излизал от някоя стая, той се свивал, за да заеме по-малко място. Вървял така тихо, както духът в Хамлет, дори още по-тихо. Движел се с наведена настрани глава отчасти от съзнание за собствената си скромност, отчасти от зачитане към другите. Не е достатъчно да се каже, че дори и на едно куче не бил в състояние да подхвърли дума. Не можел да подхвърли дума и на бясно куче. Би могъл да му промълви една дума, или половин дума, или част от дума; тъй като той говорел така бавно, както и вървял; но за нищо на света не би могъл да го нагруби или да забърза.
Мистър Чилип погледнал кротко леля ми с наведена на една страна глава и като й се поклонил леко, казал, намеквайки за памука, като докоснал лявото си ухо:
— Някакво местно раздразнение ли имате, госпожо?
— Какво! — отвърнала леля ми и извадила памука от едното си ухо като запушалка.
Мистър Чилип така се стреснал от резкия й говор — както разправил после на майка ми, — че просто било чудно как не загубил присъствие на духа. Обаче повторил кротко:
Читать дальше