LXII ГЛАВА
ЖИЗНЕНИЯТ МИ ПЪТ, ОГРЯН ОТ СВЕТЛИНА
Наближи Коледа, бях се върнал в отечеството си преди повече от два месеца. Виждах се често с Агнеса. Колкото и големи да бяха насърченията, които получавах отвред, колкото и жарки да бяха чувствата и усилията, които те будеха в мен, нейната най-слаба похвала ми струваше повече от всичко друго.
Най-малко веднъж седмично, а понякога по-често отивах на кон в Кентърбъри и прекарвах там вечерта. Обикновено през нощта се прибирах в Дувър, тъй като бях непрестанно преследван от мъчително усещане — най-тежко, когато я напущах — и затова предпочитах да яздя, отколкото да се връщам с мислите си към миналото, да лежа в постелята и да се терзая с безплодни съжаления или в тягостни сънища. Често пъти прекарвах в яздене по-голямата част на много тежки и тъжни нощи, като съживявах мислите, които ме бяха занимавали през дългото ми отсъствие.
Всъщност бих изразил по-точно истината, ако кажа, че по-скоро слушах ехото на тези мисли. Те ми говореха отдалеч. Бях ги отдалечил от себе си и бях приел неизбежната си участ. Когато четях на Агнеса написаното от мен, когато виждах заслушаното й лице, когато думите ми я караха да се смее или да плаче и когато тя с жар говореше за героите и произшествията на въображаемия свят, в който живеех — мислех си тогава каква би могла да бъде съдбата ми, но само си мислех това, също както си бях мислил, след като се бях оженил за Дора, каква бих желал да бъде жена ми.
Чувствувах, че мой дълг към Агнеса е да не злоупотребявам със сестринската й любов към мен. Нямах право да се оплаквам и да роптая срещу участта, която сам си бях избрал. Но я обичах и за да се утеша, рисувах си далечния утрешен ден, когато ще мога без угризение на съвестта да й го призная и да и кажа: „Агнеса, ето какво преживях, когато се върнах от чужбина; сега съм вече стар и никого не съм обичал подир теб!“
Самата тя оставаше непроменена. Продължаваше да бъде към мен такава, каквато си беше винаги.
От вечерта на завръщането ми по този въпрос между мен и леля съществуваше нещо, което не мога да нарека натегнатост, но като че ли по взаимно съгласие и двамата мислехме за това, но не изказвахме мислите си с думи. Когато според стария си обичай седяхме вечер край огъня, това усещане често ни обхващаше. И за нас то беше така ясно, сякаш откровено си го бяхме споделили. Но и двамата мълчахме. Бях уверен, че онази вечер тя бе прочела изцяло или отчасти мислите ми и много добре схващаше защо не ти бях изрекъл гласно.
Коледа наближаваше, а Агнеса още не ми бе открила сърдечната си тайна. В мен се събуди подозрението, че може би е доловила истинските ми чувства и това я кара да не ми говори за собствените си преживявания, за да не ми причинява болка. Тази мисъл много ме подтискаше. Ако беше така, жертвата ми бе напразна, най-очевидното ми задължение към нея оставаше неизпълнено и значи вършех това, което всячески се стараех да избягна. Реших, че трябва да сложа край на всички съмнения и ако действително съществува помежду ни някаква преграда, да я съборя със смела ръка.
Беше студен, остър, зимен ден. Как добре си го спомням! Преди няколко часа бе валял сняг и сега лежеше замръзнал върху земята. Гледах от прозореца си морето, над което бушуваше суровият северен вятър. Мислех си как беше духал той над снежните планински пустини в Швейцария, недостъпни за човешки крак, и се чудех дали те са по-самотни, или безлюдният океан.
— Ще яздиш ли днес, Трот? — каза леля, като подаде глава от, вратата.
— Да — отвърнах аз. — Отивам в Кентърбъри. Денят е подходящ за яздене.
— Дано и конят ти да мисли така — каза леля, — но сега той е навел глава и ушите му са тъй увиснали, докато стои до портата, сякаш му се струва, че конюшнята е за предпочитане.
Трябва да отбележа, че леля позволяваше на коня ми да тъпче забранената моравка, макар и да бе непреклонна срещу магаретата.
— Скоро ще се ободри — казах аз.
— Язденето ще бъде от полза поне за господаря му — забеляза леля, като хвърли поглед към листовете хартия върху масата ми. — Дете, дете, много часове прекарваш тук! Когато четях книги, никога не ми е хрумвало колко труд се изисква да се напишат.
— Понякога се изисква труд и да се четат — отвърнах аз. — А колкото до писането им, и то си има своите привлекателни страни, лельо.
— А, така значи! Разбирам какво искаш да кажеш: честолюбие, жажда за похвала, съчувствие и навярно още много други неща. Е, добре! На добър час!
Читать дальше