Уилям Дийл - 27

Но тази вечер те закъсняваха. Радмън, уморен от придирчивото си редактиране, реши да си вземе още нещо за пиене, и когато отиде на бара, видя там фон Майстер, аташето на немското посолство. На фона на оцветените в черно стъклени лавици със спиртни напитки той изглеждаше наистина заплашителна фигура, висока и изправена, почти сатанинска персонификация на Третия райх. Фон Майстер носеше тъмносин двуреден костюм вместо униформата си и все пак Радмън изведнъж усети студенина, сякаш беше минал покрай отворен хладилник.

— Bon soir, мосю Радмън — каза немецът, после кимна към дневника. Както винаги не оставяш въображението си без работа, а?

— Е, лично аз мисля, че пиша истината — усмихна се Радмън.

— Истината за едни е лъжа за други, нали така? Не знам кой е казал това, сигурно някой проницателен поет.

— Сигурно отговори Радмън.

— Разбирам, че твоят американски приятел… как се казваше… — Радмън не отговори и фон Майстер махна с ръка, сякаш милостиво му прощаваше. — А, да, Кигън. Чух, че ще се ожени за това германско момиче.

— Така разправят.

— Надявам се, че ще бъдат много щастливи — каза германецът доста неубедително.

— Ще им кажа колко си загрижен.

Фон Майстер пак посочи дневника на Радмън, този път с лека усмивка, и каза:

Трудно може да се каже, че имаш обективно гледище. Мислех, че обективността е основното за добрия журналист.

— На това ли са те учили в Кеймбридж?

— Това, на което са ме учили в Кеймбридж, не ми върши голяма работа. Това, което научих в Кеймбридж, е, че британската империя е обречена. Конецът е пред скъсване. Прекалено много бракове между родственици.

— Така си мислехте и последният път, когато премерихте сили, и видя какво се случи. Нашариха ви задника от бой.

Усмивката на германеца угасна. Мускулите на челюстта му се стегнаха.

— Знаеш ли, за теб е привилегия да работиш в Германия. Ние ти даваме виза и можем винаги да я анулираме. Аз не бих забравил това, ако бях на твое място.

— Аз нищо никога не забравям — каза Радмън.

— Колко интересно — отговори фон Майстер. — Аз също.

— Господи, ти си образован човек, фон Майстер. Не виждаш ли какво става в твоята страна? Нямаш ли поне малко съвест?

Фон Майстер го погледна и каза сухо:

— Хитлер е моята съвест. — Обърна се към бара и без да гледа Радмън, приключи разговора. — Предай поздравите ми на Кигън и германската му приятелка. — И вдигна чашата си в подигравателен тост.

Радмън беше дълбоко разстроен от разговора. Умът му беше в постоянен хаос, откакто се опитваше да подреди всички противоречия на германската ситуация. Той беше прекарал петнадесет години във и извън Германия и мислеше, че познава хората. Но реакцията на германците към стъписващия възход на Хитлер от затворник към абсолютен диктатор на страната го поразяваше.

Той се върна в читалнята и написа:

„Как можаха германците да оставят това да се случи? Как можаха просто да се откажат от свободата на словото, свободата на изразяване, свободата да не бъдат преследвани и арестувани?

Германците са фактически затворници в собствената си страна, задушени от цензурата и необуздани полицейски зверства. Тяхната грамотност и вкус се контролира от изобретателни неграмотни хора. Гьобелс и неговите подмазвачи, подкрепяни от религиозни опортюнисти, са опразнили библиотеките от великите книги — Киплинг, Марк Твен, Данте, Стайнбек, Хемингуей, Фройд, Пруст, Томас Ман, списъкът е безкраен — които те считат за изродени, и музеите от покварените картини на Ван Гог, Пикасо, Модилиани, Гоген, Дега и още дузина други.

Как могат да търпят унищожаването на конституцията от съдии, които са политически подлизурковци, които вземат решенията си не на базата на морала и справедливостта, а просто за да задоволят исканията на Хитлер и неговата сган? Да легализират стерилизирането? Да легализират лоботомията? И тези хора са съдии! Те легализират всичко, което той прави. Боже Господи, какви престъпления се оправдават в името на справедливостта!

Как може една цяла нация по същество почтени хора да извърне лице от масовия грабеж, от покушенията и убийствата на евреите и политическите дисиденти? Господи, тези неща не са незабележими! Изисква се усилие, за да ги видиш по друг начин!

Как наистина?

Може би ако успеем да отговорим на този въпрос, ще можем да предотвратим огромна човешка трагедия в бъдеще.

Съмнявам се обаче, че ще го направим.

Изглежда, ние никога не се научаваме.“