Уилям Дийл - 27

Демпси скочи, бързо заличи следите си в калта и затича към железопътната линия. Товарният влак в шест часа щеше да намали, докато пресече западната част на града, и тук бе идеалното място да скочи в него. Мъжът стигна моста, сниши се до една купчина и зачака. Влакът закъсня с пет минути, намали както винаги и се насочи към моста. Докато трополеше отгоре, машината Изсвири веднъж, силно и печално. Демпси се покатери на насипа и затича край влака. Трябваше да си премери стъпките така, че краката му да стъпват по гредите. Секундите минаваха. Най-сетне един закрит фургон изтрополи от тъмнината до него с наполовина отворена врата и когато мина покрай него, той се пресегна навътре, като отчаяно търсеше да се хване за нещо. Кракът му се подхлъзна по мократа греда. Демиси отчаяно се оттласна с другия крак, сграбчи края на отворената врата и се прехвърли във вагона.

Бърт Радмън обичаше да пише в малката читалня до фоайето на хотел „Бристол“ — предпочиташе я пред апартамента си, който беше прекалено тих и уединен, и офиса си, където пък беше прекалено шумно и му досаждаха. Читалнята беше унила и тиха, обърнатите към тавана месингови лампи, монтирани на стените, хвърляха мека светлина върху тапетите на червено-черни райета. По половин дузината махагонови бюра имаше допълнителни лампи и месингови мастилници. Канапетата и столовете бяха кожени и хората, които обикновено седяха на тях, шепнеха, а не крещяха.

Ако усетеше нужда от напитка, оттатък тясното фоайе беше барът на хотела — интимен водопой с шестметров, покрит с плочи тезгях покрай едната стена, с въгленочерни килими, маси със стъклени плотове и столове с меки възглавници. Барманът Роми пускаше любимите си плочи на грамофона, скрит в малката ниша до склада, и вкусовете му варираха от опера и класика до последните джазови записи. Роми беше може би и най-грубият барман в Париж: посрещаше редките музикални желания на клиентите си с мрачно ръмжене, последвано от „нон“, отказваше да се впусне в случаен разговор и си мърмореше нецензурни неща, когато го молеха да приготви напитка, която той лично не харесваше. Но макар да беше неприветлив, компенсираше това с феноменалната си памет — помнеше какви напитки обичат гостите, които понякога не беше виждал шест месеца, че и повече.

Вече втора година Радмън си водеше дневник и записваше всекидневните си занимания, мнения и впечатления от ескалиращата криза в Европа — нещо като хроника на най-съкровените му мисли и страхове, оценка на започващата буря.

Тази вечер той пишеше есе за въодушевлението на французите, които, изглежда, повърхностно игнорираха заплахата от север и изток. В края на краищата, те си имаха отбранителната линия Мажино — една вертикална бетонна стена, защитена от бункери, която се простираше по цялата дължина на границата. Това, заедно с френската армия, се предполагаше, че ще удържи Вермахта на Хитлер. Според Радмън това бе смешно и така го беше написал в някои от статиите си — констатация, която не можеше да му спечели любовта на френското правителство и военните.

Всяка вечер той сядаше в читалнята с чаша абсент и оставяше мислите си да витаят, като разширяваше субективното си мнение и добавяше непотвърдени слухове и предсказания за бъдещето на континента, които не можеше да използва във вестникарските си статии. Той използваше свободното си от работа за „Таймс“ време да преработи дневника си, който наричаше „Увертюра към нещастието“, и се опитваше да не обръща внимание на настойчивия вътрешен глас, който му казваше, че всъщност пише книга. Радмън все още не беше готов да приеме тази отговорност като реалност.

Хотел „Бристол“ беше малък, но изключителен хотел, който се придържаше към редовните клиенти и знаменитостите, които не можеха да намерят анонимност в по-големия и известен „Риц“. Кигън винаги отсядаше в „Бристол“. Първо, беше удобно, а, второ, беше познат тук и управителите му обръщаха специално внимание. Фоайето беше малък, тесен коридор, водещ към регистрацията и асансьора, просто една абаносовотъмна клетка. Вратите на читалнята и бара бяха една срещу друга. Кигън и Джени винаги идваха в читалнята, когато се връщаха от нощните си набези в търсене на развлечения, и това беше знак за Радмън да прекъсне усамотението си. Винаги си пийваха заедно по чашка преди лягане.