Уилям Дийл - 27

Няколко минути по-късно Кигън и Джени влязоха прегърнати и както винаги, се смееха. Той затвори дневника си.

— Къде бяхте тази вечер? — попита Радмън, събра си листата и ги сложи в кожената си папка.

— „Le Casino de Paris“ — каза тя. Думите й избликнаха почти слети от вълнение. — Видяхме сестрите Доли, Уиндзорския херцог, Морис Шевалие, и кой беше борецът, Франсис?

— Джек Шарки — отговори той и завъртя очи. — Най-обикновен боксьор. Бивш световен шампион тежка категория.

— Още една забележителна нощ, а? — попита Радмън.

— О, да — каза тя и прегърна Кигън през кръста. — Всяка нощ е забележителна.

Спомените на Вилхелм Фирхаус за първивия му ден в училище понякога нахлуваха в мислите му без предупреждение, подсъзнателно възбудени от някой реален или въображаем поглед или дума. Когато това се случваше, Фирхаус биваше завладяван от страшен бяс, който ставаше още по-ужасяващ поради студения му контрол върху емоциите. Обектът на този бяс бе винаги Давид Кравиц. Малкият Вили беше водил доста спокоен живот до този ден, понеже деформацията му бе приета и игнорирана от семейството и приятелите. Въпреки че той усещаше, че тази грозна буца плът на рамото му го прави по-различен от другите, той все още не знаеше колко жестоки могат да бъдат децата.

Първият, който го обиди, беше Давид Кравиц, чието семейство бе богато и влиятелно и който бе един вид самозван водач на класа. На Кравиц, който бе отличен ученик, бързо му стана ясно, че Фирхаус представлява заплаха. Гърбавото момче беше много надарено, бързо вдигаше ръка в клас и беше винаги подготвено. Така че Давид Кравиц започна да унижава и да обижда Фирхаус, наричаше го „оня новия, гърбушкото“. Намекваше, че деформацията била резултат от някаква тъмна и ужасна тайна, внимателно прикривана от семейството. Дори веднъж разпространи слуха, че Фирхаус, всъщност единствено дете, имал сестра, която била толкова уродлива, че я държали в килера. Другите деца бързо се включиха в заговора.

Кравиц бе първият човек, когото Фирхаус намрази истински, и тази омраза с годините се бе разраснала и бе включила всички евреи. Той се наслаждаваше на лъжите и слуховете, които расистите разпространяваха за тях, а когато прочете „Майн Кампф“, омразата му стигна до крайност. Тя стана неговият Талмуд, неговата Библия. Хитлер беше Бог, евреите бяха Дявола и кръвта беше светената вода на живота, която трябваше да бъде очистена и пречистена от грях и превърната в арийска за славата на Третия райх. Той беше един идеален нацист — интелигентен посветен мъж, чиято сляпа омраза беше заменила моралните му убеждения и чийто расизъм беше толкова долен, че се доближаваше до извратения религиозен фанатизъм, при който ритуалите са унищожение, предателство, мъчения и убийства.

Фирхаус добре разбираше иронията на факта, че зависи напълно от евреите, за да изпълни една от най-важните задачи, които му бяха поставени. В момента усмихнато наблюдаваше през открехнатата врата на всекидневната си как въвеждат в кабинета му Херман Адлер. Погледна си часовника. Ще го остави да почака десетина минути. Десет минути сам в кабинета, със собствената си параноя. Каква прелестна мисъл!

Херман Адлер седна на стола и здраво стисна чантата пред гърдите си, сякаш се страхуваше да не отлети. Стаята беше мрачна въпреки двете лампи — едната осветяваше бюрото, а другата — Адлер. На ореховото бюро имаше само един бележник, телефон и пепелник. Преди очите на Адлер да привикнат към тъмнината, вратата се отвори и Фирхаус влезе напето, опитвайки се да омаловажи буцата на гърба си. Не погледна към Адлер, а седна на бюрото, сложи си очилата, отвори едно чекмедже и взе някаква папка. Извади си джобния часовник и го сложи пред себе си, отвори папката и прелисти съдържанието й, като от време на време спираше да прочете нещо, кимаше и си мърмореше одобрително.

Най-накрая запали цигара, облегна се и прикова суровите си очи в Адлер, който продължаваше да седи на ръба на стола и да стиска чантата.

— И така… може ли да те наричам Херман? — каза учтиво Фирхаус.

— О, да, разбира се, господин…

— Може да ме наричаш „господин професоре“ — каза Фирхаус и пак погледна в папката.

— Благодаря ви, хер професоре.

— Ти работиш изключително успешно по нашата Родословна програма, Херман. Затова пожелах да се срещна лично с теб… но бях доста зает.

— Разбирам, хер професоре.

Фирхаус беше научил, че колкото повече правеше човек, толкова повече изискваше Хитлер от него. Отначало беше разузнавателният отдел, после Черната лилия и сега родословната програма. Той беше решен да накара експеримента да проработи. Докато Химлер и Хайдрих бяха заети с по-важния проблем да се занимават със стопроцентовите евреи, Фирхаус тихо вършеше своята работа със субекти със смесена кръв: половин, четвърт и една осма евреи. Беше трудно. Адлер се беше оказал безценен съюзник в този проект.