Уилям Дийл - 27

— Ще се заема веднага, хер професоре. Фирхаус го потупа по рамото и каза:

Искаш ли цигара? — Извади един пакет и изтръска една. — Френски са. „Голоаз“.

— О, благодаря, господин професоре — каза Адлер, взе си цигара с трепереща ръка и я запали. После отвори чантата и извади сноп документи.

— Тук имам нещо, мисля, че ще ви заинтересува…

И много внимателно сложи документите на бюрото, а после почти но инстинкт остави чантата на пода.

— Това са фамилни архиви — актове за раждане, спомени, писма и така нататък. Този тук, Оскар Браун, има банка близо до Кобург. Много преуспяваща. — Адлер порови в документите и сипря на една схема. — Проследил съм четири поколения назад, четири, хер професоре! — И гордо вдигна четири пръста. — Дядото на майка му е бил евреин. Иозеф Фелдщайн. Бил е служител в синагогата и всъщност той основал банката. Имам списък на всички наследници, включително племенници и братовчеди. Общо четиридесет и шест.

— Да, да, много добре. СС ще се погрижи за този господин Браун. — Но — каза Фирхаус, като взе една бележка от папката, — тук пише, че имаш информация само за моите уши. Каква е тя?

— Да, хер професоре. Тя е относно един меморандум, който разпространихте преди месец.

— Адлер, аз пиша по дузина меморандуми на ден.

— Този е относно Черната лилия. Фирхаус рязко вдигна поглед.

— Имаш информация за Черната лилия? — възкликна той, без да прави опит да скрие внезапния си интерес.

Адлер кимна.

— Е?… — Фирхаус замърда пръсти, сякаш искаше да измъкне информацията.

Адлер порови в документите.

— Аха. Ето тук. Вие, разбира се, знаете за Райнхард и…

— Да, да, знам всичко това — бавно каза Фирхаус, свали очилата и ги остави на бюрото. Очите му се присвиха в блестящи цепки, но гласът му изобщо не се промени — в такива случаи той ставаше дори по-въздържан от обикновено. Загаси цигарата си в пепелника. — Ние арестувахме Райнхард, това е минала история. Необходими са ми имена, Адлер, имена.

— Имам имена… господин професоре — уплашено заекна евреинът. — И схеми.

Той нервно затършува в документите си и докато го правеше, Фирхаус изведнъж рязко си промени настроението. Това беше, както той го наричаше, „неутрален разпит“. Не като противници. Но той използваше същите методи, които бе използвал и при по-недружелюбни срещи, като си служеше с умели смени на настроението, комбинирани с еднакви дози жестокост и великодушие, предназначени да държат жертвата му несигурна и уплашена. Методи, които бе усвоил от майстора на тази техника, Адолф Хитлер. Разликата беше, че Фирхаус, за разлика от своя избухлив и психически неуравновесен шеф, можеше да контролира променливите си чувства.

— Искаш ли чаша кафе? — внезапно попита той с усмивка. — Внесено от Южна Америка, чудесна смес.

— О, много сте любезен. — Адлер извади една кърпа и си избърса лицето. Той беше преминал на ерзац кафе още преди месеци. Не можеше точно да си спомни последния път, когато беше пил истинско кафе.

Фирхаус излезе от кабинета и се върна с един поднос.

— Сметана? — попита той.

— Да, благодаря. — „Сметана. Истинска сметана!“

Адлер отпиваше от кафето със затворени очи, наслаждавайки се на всяка глътка.

— Сега ми кажи какво знаеш за Черната лилия.

— Хер Райнхард беше чест посетител в дома на един еврейски учител, Исак Щернфелд. Щернфелд преподаваше политически науки в университета, преди да бъде изпратен в Дахау.

— Той комунист ли е?

— Не, социалдемократ, радикален противник на фюрера и нацистката партия. Преди фюрерът да стане канцлер, една група студенти, които също бяха чести гости на Щернфелд, започнаха един пасквил, наречен „Die Fackel“. Той беше насочен главно срещу студенти, един вид колежански хумор… малко сатира, малко язвителност. А после и срещу хер Хитлер…

— Фюрера — поправи го Фирхаус.

— Да, фюрера. След като фюрерът стана канцлер, „Die Fackel“ стана по-целенасочен. Тогава се включи и Райнхард, пишеше от време на време за него и го издаваше. Щернфелд беше съветник, а го печатеше Оскар Пробст.

— „Берлинска съвест“ — каза Фирхаус.

— Да. Когато… когато…

— Репатрирането?

— Да… репатрирането… на евреите започна, студентите образуваха Черната лилия, за да помагат на евреите да напуснат Германия.

— Откъде са взели това име? — попита Фирхаус просто от любопитство.

— Няма такова нещо като черна лилия, хер професоре. Те имат предвид, че това е организация фантом, също като цветето.