Уилям Дийл - 27

— Тя е певица — подигравателно каза той. — Пее американски негърски джаз. И е приятелка с оня американски лъжец Радмън. — Той погледна Адлер и се усмихна. — Може би тя знае къде е Волфсон. Може би тя ще ни отведе до Черната лилия. И е в Париж.

Адлер бързаше по улицата и пак притискаше чантата към гърдите си. Беше започнало да вали — упорито ръмене, което наквасваше косата, кожата, дрехите.

Той прегърби рамене. Трябваше да вземе хапче. Сърцето му се беше разтупкало. Магазин! И прилично място, където да живее, а може би и арийски документ за самоличност. Всичко това беше направо главозамайващо.

Една кола спря до бордюра и един пресипнал глас каза:

— Херман Адлер.

Той понечи да се обърне, но две мускулести ръце го сграбчиха. Чантата падна на земята.

Адлер отвори уста, но преди да успее да извика, нещо меко затисна носа му. За момент той подуши стипчиво-сладката миризма на хлороформ, после изгуби съзнание. Докато го набутваха в колата, едно малко шише с хапчета изпадна от джобчето на жилетката му и се изтърколи в мръсния канал.

Когато Адлер си тръгна, Фирхаус седна и помисли няколко минути. Трябваше да се държи внимателно засега, особено когато работеше с Химлер. Доста германци симпатизираха на евреите, особено бюрократите в провинцията. Хитлер не искаше да излага на риск властта си, като им се противопоставя. В този момент фюрерът се нуждаеше от подкрепата на всички и работата на Фирхаус с ренегатите по въпроса за хора със смесена кръв не можеше да получи гласност. Но имаше мнозина, които вярваха в работата по пречистването. Теодор Айке беше един от тях.

Той грабна телефона и поръча разговор с бруталния бивш щурмовак, сега член на СС и управител на лагера в Дахау. Айке беше прочут с непреклонната си твърдост. Веднъж бе пребил един евреин до смърт с голи ръце. В Дахау беше убил един затворник с лопата. Тоест, човек, с когото Фирхаус можеше да се справи.

— Теди, обажда се Вили Фирхаус — каза той, когато чу грубия глас на Айке.

— Здравей, Вили! Как е в Берлин?

— Чудесно. Всичко върви много добре. А при тебе?

— O, добре. Хубав град.

— А лагерът?

— Добре е.

— Никакви проблеми?

— Никакви. Евреите не създават проблеми, проблем са политическите затворници. Но всичко държим под контрол. Единственият ни проблем е пренаселеността.

— Новият лагер в Захсемаузен ще бъде готов през пролетта, това малко ще ви облекчи. И се планират други в Берген-Белсен и Бухенвалд.

— O, чудесно.

— А Ана? Как е тя?

— Оплаква се от време на време. Имахме един-два опита за бягство, и винаги през нощта. Е, токът ги хваща, но е доста неприятно. Пукането като горят я буди.

— Сложи по-тежки кепенци — предложи Фирхаус.

— Ха-ха! — засмя се Айке.

— Слушай, Теди, искам да те помоля за една услуга. Имате един затворник, Щернфелд…

— Учителя?

— Да. Той може да има информация за една група, която се нарича Черната лилия. Фюрерът държи да узнае информацията, която той има за тази организация. Мислех си, че може да използваш някои от твоите по-убедителни методи спрямо този Щернфелд.

— Съжалявам, Вили. Малко си закъснял.

— Закъснял?

— Щернфелд е мъртъв. От един месец.

— Какво се е случило?

— Беше алергичен към тежката работа — каза Айке със смях. — Е, всъщност го довърши пневмонията.

— По дяволите!

— Е, Вили, ако намериш някого, просто ми позвъни — чу се прегракналият глас на Айке. — Ако трябва, ще накараме и Бранденбургската врата да пее „Horst Wessel“, но изобщо не ни върви с труповете. — И се засмя.

Фирхаус затвори и допи кафето си. Трябваше да смаже Черната лилия и докато Адлер донесеше нова информация, му оставаше само една следа — Дженифър Гулд.

Адлер се събуди със силно главоболие. Лежеше на походно легло в някаква тъмна стая. Бавно стана и опипа пода с крака. Намери чантата си до леглото. Беше отворена. И празна. Изведнъж блесна светлина. Беше на няколко метра от него — прожектор, насочен в очите му. На един стол пред него се открояваше силует на мъж.

— Кой сте вие? — попита Адлер, като премигваше срещу светлината. — Защо сте ме докарали тук? Аз не съм…

Ръката на мъжа се раздвижи в лъча светлина — той хвърли нещо към Адлер. Папките от чантата му плеснаха на пода и се плъзнаха към краката му, листовете се разпиляха.

— Грешите, хер Адлер — чу се монотонен мъжки глас. Човекът сякаш нарочно говореше така. — Вие сте. Забъркан сте в голяма каша.

— Това не е ваша работа!