— Хапчетата! — ахна той и заопипва джобовете си. — Къде са ми хапчетата?
— Нямаше хапчета в джобовете ти, хер Адлер. Аз ги претърсих основно.
— Имаше хапчета! — задъха се той. — Никъде не ходя без хапчета.
Стана, препъна се и един от похитителите му изскочи от тъмнината и го хвана.
Адлер го сграбчи за ризата и изграчи:
— Хапчетата ми! Моля ви, помогнете ми. — После погледна мъжа и очите му изскочиха. Пред него стоеше нисък широкоплещест младеж с голяма черна брада и дълга коса. Адлер позна племенника си.
— Господи, Йоахим, какво правиш? — извика той. — Аз съм вуйчо ти Херман!
Младият мъж го поведе обратно към леглото и попита със спокоен глас:
— Къде са хапчетата, вуйчо?
— В дж-ж-оба на жилетката… — Гласът му беше спаднал до ужасен хленч. Ръцете му неконтролируемо затрепериха, докато бърникаше по джобовете си. — Тук бяха. — Но хапчета нямаше и това допълнително увеличи стреса и вълнението му. Сърцето му биеше като лудо, гърдите му се късаха от болка. Той започна да се задъхва.
— Помогнете ми! Помогнете ми!
Хвана се за гърдите с две ръце и се наведе така, че главата му почти опираше в коленете.
Другите двама се присъединиха към Вебер, охлабиха вратовръзката на Адлер и разкопчаха яката на ризата му.
— Спокойно — каза единият, Аврам Волфсон, и започна да масажира китките му. — Опитай се да се отпуснеш. Хапчетата сигурно са изпаднали от джоба ти. Поеми бавно и дълбоко дъх, успокой се. Ще се опитаме да ти намерим доктор. Донеси му вода, Вернер.
Адлер погледна към тавана. Дишаше на пресекулки.
— Защо? — попита той жално и падна на леглото. Докато Вернер Гебхарт се върне с водата, Херман Адлер умря.
Джон Хемънд беше един от най-старите приятели на Кигън. Беше потомък на семейство с традиции в музиката и горещ джазов почитател, пишеше статии за джаз списанието „Метроном“ и се гордееше, че открива нови таланти. Хемънд можеше да иде навсякъде, и в най-малкия град, и в най-мизерния клуб, за да чуе някой джазов музикант с перспектива. Освен другите младият импресарио беше открил Били Холидей и Бени Гудмън, кларнетиста, който беше сгоден за сестрата на Хемънд и печелеше слава в Щатите с оркестъра си. Той беше уредил първия запис на Холидей с Гудмън, беше примамил Каунт Бейси от Чикаго в Ню Йорк, беше открил френетичния барабанист Джин Крупа и беше първият, който писа за барабаниста Чик Уеб и неговия състав. Освен това беше открил големия пианист Теди Уилсън и го беше събрал с Гудмън. Хемънд беше записал дузина плочи за „Кълъмбия Рекърдс“ и репутацията му като импресарио на нови таланти беше станала неоспорима. Ако Хемънд се впечатлеше от Джени при прослушването по международния телефон, можеше да отвори много врати за нея — нощни клубове, състави, записи, радиоклипове.
Кигън беше наел Чарли Краус, един американски джазов аранжор и пианист, който живееше в Париж, да работи с Джени и да й акомпанира по време на прослушването. Това беше впечатлило Хемънд, който познаваше Краус като труден и вещ музикант, човек, който не би си губил времето с второстепенни таланти. Чарли бе докаран дребосък, обличаше се по-последна мода и носеше барета, жизнерадостно килната над едното око. Майка му беше негърка и той — бивш аранжор на Флечър Хендерсон, Дюк Елингтън, Кеб Колоуей и други изгряващи звезди, бе напуснал Щатите преди две години, разочарован от расизма в музикалния бизнес.
Краус печелеше като учител и аранжор и имаше малък състав, който свиреше в един парижки клуб, и една нощ Кигън го убеди да пусне Джени да изпее една-две песни. Краус беше поразен, придума я да пее със състава, а после й предложи и постоянна работа. Но Кигън имаше по-амбициозни планове. Той намери Хемънд чак в Канзас Сити му даде телефона на Краус.
— Тя е чудо, Джони — каза Краус на Хемънд. — Голям дихателен контрол. Фразите й са невероятни. Гласът й е уникален, не алт, но почти. И много уважава текста, не изпуска и сричка. Искам да кажа, че знае точно как иска да звучи една песен. Божичко, тя достига звучене, което дори не ми е минавало през ума. Да ти кажа, Джони, тя може да ни даде един-два урока.
След подобно поръчителство Хемънд се съгласи на това безпрецедентно прослушване. Мечтата на Кигън беше Хемънд да се впечатли достатъчно, та да лансира Джени в Ню Йорк.
Ходеха в студиото на Краус в Монмартър и прекарваха там цели следобеди: разменяха идеи, опитваха нови неща и работеха с песни, които тя не знаеше. После Кигън премести пианото в техния апартамент: Джени и Краус бяха работили заедно две седмици, за да се подготвят. Кигън три пъти даде поръчка за разговор, преди междуградската връзка да го удовлетвори. Най-накрая бяха готови. Той взе телефона от спалнята и го отвори пред високоговорителя, после отиде в дневната, вдигна другия телефон и попита:
Читать дальше