Уилям Дийл - 27

— Разстояние — каза той.

— Четири хиляди метра.

Удобен прицел. Но разпорежданията му забраняваха да напада и потапя вражески съдове. Той изпсува наум и погледна часовника си. Два и двадесет. Имаше на разположение пет часа да заеме позиция.

— Дълбочина петнадесет метра, пълен напред. Поглеждайте през перископа и ако видите самолети, слезте на седемдесет метра. В тези морета никога няма да ни забележат на такава дълбочина.

— Слушам.

— Трябва да стигнем устието на протока навреме — каза Лайгер.

Алънби седеше в стаята си и преглеждаше списъка, който беше съставил. Беше решил да убие един човек — Грант Пибоди — преди заминаването. Това щеше да бъде резултатен шок за нервната система на заложниците.

Щеше да започне точно в 6:30. Планираше да се върне в трапезарията в 7:25. Ако подводницата дойдеше навреме, щеше да се разправя с неизбежната истерия в трапезарията само пет минути. Ако нещата излезнеха извън контрол, щеше да убие Пибоди веднага и по този начин щеше да въведе ред.

Адреналинът в кръвта му бушуваше. Той потри ръце и се усмихна. Три часа. Три часа и той щеше да бъде на път за родината с най-скъпата плячка, предлагана някога на фюрера.

Бурята изглеждаше като черна стена пред тях. Облаците се издигаха до шест хиляди метра, някои дори още по-високо, като пушеци, излизащи от комин. Светкавици браздяха плоските дъна на зловещите буреносни облаци и се сипеха върху земята през поройния дъжд. Дърветата се бяха превили почти до земята.

Кигън гледаше картата в скута си и направляваше полета, като докладваше на Драймън през тръбата за разговори. Бяха минали над остров Осабоу и наближаваха Сейнт Катерин на тридесет мили от целта им. Най-трудните тридесет мили. Вятърът започна да блъска малкия самолет, дъждът шибаше шперплатовия покрив.

Драймън натисна лоста напред и се спусна на двеста и петдесет метра, за да мине под облаците. Бяха заредили в Чарлстън, така че горивото не беше проблем. Той натисна регулатора на газта докрай, за да поддържа скоростта.

Минаха над края на остров Сейнт Катерин и изведнъж бяха пометени към сушата от бушуващия вятър.

— Летял съм в доста рисковано време, Ки, но за първи път съм на хвърчило от папиемаше в такъв вятър! — извика Драймън в тръбата.

— Вярвам ти — отговори Кигън. — Но нали си бесен!

— Е, след днешния ден може наистина да побеснея.

— Не забравяй обаче, че съм зад теб.

— Много смешно.

Вятърът тласна малкия самолет като лист в едно въздушно течение и го запокити към земята. Драймън успя да го овладее и го изправи на сто и петдесет метра.

После през бушуващия вятър Драймън чу как нещо се разцепи и видя плата на крилата да се смъква и да полита назад. Подпорите се затресоха. Една обтягаща лента се скъса с дрънчене, отплесна се и удари корпуса.

— Господи, Ки, разпадаме се! — извика Драймън в тръбата. — Търси чисто място, трябва да кацнем.

Още една лента се скъса. Една от подпорите на крилото се счупи. Още плат се откачи от крилото и лудо заплющя.

Кигън търсеше през вятъра и мъглата открито място. Бяха над крайбрежния път — двупосочна асфалтова лента с борови дървета отстрани. Пътят беше пуст с изключение на един малък камион, който си проправяше път през силната буря. Фаровете му едва се виждаха пред дъжда. На изток имаше пуста блатиста местност, следваше океанът.

— Падаме! — извика Драймън.

Самолетът изведнъж се наклони на едно крило, моторът заглъхна. Около тях пращяха мълнии. Докато Драймън се бореше с лостовете, подпората на крилото се откачи и вихърът я отнесе. Крилото, останало само на една подпора и две обтягащи ленти, започна да се тресе. Летяха почти на височината на дърветата, оставени на милостта на бушуващата буря. Внезапно покривът на кабината също се разпадна на отломки от стъкло и дърво и вятърът го отнесе. Кигън едва успя да се наведе.

— Кацам! — извика Драймън.

— Къде?

— В края на блатото. Стегни си колана и се дръж, след малко ще се откачи и крилото!

Летяха почти над земята.

Колелетата забърсаха върховете на дърветата и почти се откачиха. Крилото пропука. С последно мощно усилие Драймън изтегли лоста назад, надявайки се да изправи нещастния самолет.

Той се плъзна по високата трева и заби нос в тресавището. Дясното крило се откъсна, резервоарът, намиращ се в горното крило над кабината, се разцепи. Вода, кал и бензин изпръскаха всичко. Самолетът се преобърна и спря.

Кигън, зашеметен, но невредим, погледна мочурливата земя пред себе си. Хвана се за нещо, разкопча колана си и се измъкна в дълбоката до прасците мътна вода. Моторът избухна в пламъци с едно тъпо „пам“.