Уилям Дийл - 27

— Тъли, аз ще отида на този остров, ако трябва дори с плуване.

— Виж сега, Кигън, аз си ям вечерята по случай Деня на благодарността. Аз и Челси…

Той посочи черната котка, която се бе свила пред огнището.

— Тъли, закарай ме до острова и ще те взема до Ню Йорк и ще ти купя за вечеря най-хубавата пуйка, която си ял през живота си.

— Аз ям скумрия, Кигън… как каза, че ти било малкото име?…

— Франк. Франк Кигън.

— Аз ям скумрия, Франк. Не ям нищо, което има пера и хвърчи в небето.

— Добре де, каквото поискаш. Господи, ще ти купя скумрия за цяла година! Ето, виж…

Той извади пачката пари, отброи десет стодоларови банкноти и ги плесна на масата.

— Това достатъчно сериозно ли е за теб? Мойс разгледа внимателно банкнотите.

— Това са хиляда долара!

— Прав си.

— Ти ми предлагаш хиляда долара, за да те закарам там? — Той посочи с палец към остров Джекил.

Кигън кимна.

— Правителството сигурно ви плаща много добре, момчета. — Мойс отпи още една глътка от брендито, после стана и хвърли един пън в огъня.

— Знаеш ли, моят син почина в една нощ като тази. Играели си на дърпане с лодки в протока. Момчетата спорели чия лодка е по-яка и завързали две за кърмите искали да видят коя ще тегли другата. Нещо като надбягване с коли.

Той отиде до прозореца, наведе се и погледна през един месингов телескоп. Насочи го към Джекил и почака някоя светкавица да освети залива.

— Беше преди почти четири години. Вечерта след като се дипломираха, той и неговият приятел Джими Уерц пили няколко бири и почнали да се предизвикват. И решили да го направят.

Той продължаваше да гледа през окуляра. Морето се беше покачило с половин метър. Вятърът беше вероятно двадесет и пет възела.

— Морето беше придошло с половин метър, точно както сега. Джими издърпал кърмата на Рей надолу, нахлула вода и лодката се преобърнала. Рей бил хванат в капан в кабината. Изплува след два дни на Кингс Уей Бийч. Лодката все още е там долу. На трийсет метра на дъното на пролива.

Той се върна до масата и допи брендито си.

— Жена ми почина миналата година. Така и не можа да преживее тази нощ. Почти не ядеше. Направо се стопи. Мисля, че наистина умря от мъка. Бяхме женени двадесет и шест години.

— Моите съболезнования — каза Кигън. — Знам какво значи да загубиш човек, когото обичаш. Моята годеница беше закарана в концентрационен лагер от нацистите. Убиха я там.

Мойс не отговори, само го погледна.

— Аз разбрах за този нацистки агент, Двайсет и седем, от брат й — продължи Кигън. — Той ръководи едно съпротивително движение в Германия. Отначало никой не ми вярваше. Мислеха, че съм смахнат, също както и ти. Но аз знаех, че брат й няма да ме измами…

Той обясни как беше разкрил Фред Демпси и по-късно Трекслър в Колорадо, описа и сцената с убитото семейство.

— Виж нещата по този начин, Тъли. Ако казвам истината, какво по-удобно време да се отвлекат тези хора? Сега е празник. Всичко е затворено. Тъмно е като в рог. И този човек е на острова от събота или неделя…

— От понеделник сутринта. Видях ги да пристигат…

— Окей, от понеделник сутринта. Работата е, че той няма да чака цяла зима да отвлече тези хора. Ще го направи бързо… а вече е там повече от четири дни.

Той пресуши чашата си. Мойс го гледа дълго, без да проговори, после му наля още една чаша.

— Благодаря, пих достатъчно — каза Кигън.

— Изпий го, ще ти дойде добре. Дотам има по-малко от миля, но ще бъде трудно и мокро.

— Искаш да кажеш, че направихме сделката?

— Имаш ли представа как се управлява лодка?

— Не и такава.

— Различаваш ли ляв и десен борд?

— Е, това мога.

— Ами тогава… — Той сви десетте банкноти. — Всъщност моето не е кой знае каква вечеря. Освен това ми предлагаш нещо много по-лесно от лова на скариди и дяволски по-доходно.

Богаташите вече се събираха в клуба. Жените бяха в официални рокли, а мъжете в смокинги и фракове. Настроението беше жизнерадостно въпреки бушуващата буря.

— Това е то да си на пустинен остров — шегуваше се Грант Пибоди, застанал с още неколцина под широката веранда, която обграждаше клуба.

Двадесет и седем ги наблюдаваше от мрака, скрит зад група дървета. В краката му лежеше единият от пазачите. Сърцето му беше прободено от СС камата на Двадесет и седем. Вторият пазач плуваше с лицето надолу в залива с прерязано гърло. Третият тъкмо извършваше обиколката си. Сгушен в бурята, той тичаше от вила на вила и псуваше лошото време. Беше гладен и очакваше вечерята. Пазачите се хранеха чак като другите свършеха. Накрая намери подслон за малко в бараката с радиотелефона. В трепкащите блясъци на светкавиците двамата с радиооператора видяха, че някой ги гледа през мокрия от дъжда прозорец. След миг човекът влезе.