Уилям Дийл - 27

— Не. И двамата сме в Дериън, Джорджия.

— Дериън? А… колко е далече?

— Около петнадесет мили от Брънзуик. Ще ме откарат с кола дотам. Ти ще се оправиш, приятел. Само бъди спокоен. Ще се върна, когато свърша работата.

Очите на Драймън лудо се завъртяха в орбитите — опитваше се да фокусира погледа си.

— Чувствам се страхотно, Ки.

— Да, докторът ти даде малко успокоително.

— Какво стана със самолета? Загубихме ли го?

— Ти се справи чудесно. Самолетът не издържа.

— O… горкият Лупинг…

— Не се тревожи за самолета, окей? Ще му купим нов. Само се успокой.

Драймън затвори едното си око и се опита да го фокусира с другото.

— Кво ми има? — Речта му ставаше по-нечленоразделна с всяко изречение.

— Счупен крак, две пукнати ребра. Ще се оправиш, Бепи. Аз ще се върна преди да се събудиш.

— Нали няма да ми отнемат разрешително за летене?

— Само през трупа ми.

Драймън се усмихна. Очите му се завъртяха като на пиян.

— Не говори така…

И двамата се засмяха.

— Трябва да вървя, приятелю — каза Кигън. — Ти поспи. Ще бъда тук, когато се събудиш.

— Ки…

— Да?

— И… внимавай, нали?

— Разбира се.

— Съжалявам, че… И заспа.

Дъждът ги настигна, когато излязоха от Брънзуик. Единствената светлина идваше от фаровете и се отразяваше в чакълената настилка. Кигън погледна часовника си. Седем без петнайсет.

— Единственият човек, достатъчно луд да иде до Джекил в нощ като тази, е Тъли Мойс — каза Смут. — Той е ловец на скариди и живее ей там, до блатото. Но пътят може би е наводнен.

— Закарай ме колкото се може по-близо до къщата му и ми я посочи — каза Кигън, бръкна в джоба си, извади една пачка банкноти, отдели три стодоларови и ги сгъна в шепата си. В синята светлина на светкавиците видя широкото блато и една къща, сякаш замислена над залива. Зад нея, през протока, трябваше да е остров Джекил. Имаше прилив и тесният черен път, който водеше към къщата, беше започнал да се наводнява.

— Остави ме тук, Томи. Ще стигна пеша. Нали не искаш да закъсаш тук в блатото, докато бебето те чака? Просто не знам как да ти благодаря.

— Южно гостоприемство, Франк. Господ беше добър към мен тази вечер и аз просто му го връщам.

Стиснаха си ръцете и Кигън пъхна банкнотите в шепата на Смут. Младият мъж поклати глава и понечи да му ги върне.

— Томи, повярвай ми, тази вечер ти направи на много хора голяма услуга. Те са за бебето от мен. Благодаря ти още веднъж.

Той хлопна вратата и заджапа по калния път към къщата на Тъли Мойс. Тя беше дървена, вдигната на подпори. Под стрехите и по балкона висяха капани за омари, рибарски мрежи и навити тежки въжета. Кигън почука на вратата и след миг му отвори един висок слаб загорял мъж със сива брада и оредяваща коса.

— Мистър Мойс? — каза Кигън. — Казвам се Франк Кигън. Аз съм от Службата за безопасност към Белия дом. Мога ли да поговоря с вас?

Мойс го погледна недоверчиво. Кигън беше мокър до кости.

— Май здравата си го загазил, мистър Кигън — каза Мойс. — Влез. Имаш ли някакви документи за самоличност?

— Мистър Мойс, всичко, което имам, е най-невероятната история, която си чувал. И освен това ще ти поискам страхотна услуга.

Мойс го изслуша, разсмя се от сърце, извади една бутилка бренди, сложи две водни чаши на масата и ги напълни. — И така, ти си пребродил целия път дотук в тази буря, за да ми разкажеш тази небивалица? — Той вдигна чашата си за наздравица. — За дързостта, която очевидно не ти липсва, Кигън.

Дневната беше задръстена с риболовни принадлежности, стари мебели и вехтории. Имаше няколко снимки на едно момче — първо като малко, почти бебе, после поот-расло. На последната беше с шапка и студентско наметало, очевидно при дипломирането му. Имаше и снимки на сурова наглед жена. Но по нищо не личеше, че някой от тях живее в къщата.

— Мистър Мойс…

— Тъли.

— Тъли, знам, че моят разказ звучи глупаво, но повярвай, че е истина. Дойдох тук, понеже Том Смут каза, че ти си достатъчно луд да ме закараш до остров Джекил.

— В тази буря?

— Точно сега.

— Не говориш сериозно.

— Никога през живота си не съм бил по-сериозен. Ако ти не искаш, можеш ли да ми кажеш някой друг, който може да го направи?

— Не — каза слабият мъж и почеса брадата си.

— Защо не?

— Телефоните не работят. Не работят вече от няколко часа. Не мога да позвъня на никого, дори и да искам. Освен това, ако трябва да позвъня на някого, това ще е бреговата охрана. Те няма да ти повярват, но поне няма да ми се изсмеят. С две думи — не можем да позвъним на никого и ти не можеш да се върнеш в града. Той е на повече от две мили и досега водата по пътя е стигнала до над коленете.